ОЩЕ

09-01-2003

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

РЕЗЕРВИРАНЕТО И ЗАСТРАХОВАНЕТО – МЕХАНИЗМИ ЗА ПРЕВЕНЦИЯ И КОМПЕНСАЦИЯ ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА РИСКА

1. Резервиране на средства.

Резервирането на средства, като механизъм е в това, че предприемачът (организацията) създава обособени фондове за покриване на евентуални щети за сметка на част от собствените си ресурси. Това обикновено се прави когато разходите, свързани с резервирането на средствата, са по-малки от размера на застрахователните премии (вноски), платими към специализираните организации.

На практика, резервирането на средства представлява децентрализирана форма на създаването на резервни (застрахователни) фондове в самите стопански субекти, затова често то се третира като самозастраховане.

В зависимост от предназначението си, резервните фондове могат да бъдат в натурална  или в парична форма.

Например, в селското стопанство кооперациите и фермерите създават натурални резервни фондове от семена, фуражи и др. с цел предотвратяване и покриване на възможни загуби при неблагоприятни природно-климатични събития. Съществуват и държавни стокови фондове за случай на природни бедствия. Особено интересни за нас са държавните резервни фондове от селскостопански и други суровини, които се създават в развитите страни, с оглед регулиране на структурата на търсенето и предлагането – възлов източник на предприемачески риск в пазарното стопанство.

С оглед на ефективността, която постигат с косвени мерки, развитите страни избягват пряката намеса на държавата в релативните отношения между цените. Изхожда се от това, че по причини, свързани и с предлагането и с търсенето, пазарът сам трябва да формира временна равновесна структура между тях. В развитите страни само в изключителни случаи държавата се намесва в установяването на рационални съотношения на цените.

Става дума за резервирането на стратегически суровини, прекомерното колебание на цените на които, особено внезапното спадане, може да обуслови елиминиране на редица производители със средна ефективност. Това на етапа на оживяване на производството води или до “тесни места” във възпроизводството, или до прекомерно повишаване на цените. Затова под формата на коригираща политика, всички развити страни имат списък от стратегически продукти, от които се образуват държавни резервни фондове. Под формата на обновяване на резервите, развитите страни интервенират на пазара с продажби в периодите на повишаване на цените, с цени, по-ниски от борсовите. По-късно, когато икономиката попадне във фаза на рецесия и цените паднат, държавата попълва запасите си, купувайки споменатите суровини от номенклатурата на резерва на по-ниски цени. Макар, че основната цел не е осъществяването на положителна финансова разлика, тази транзакция, след като фондовете вече са формирани, не е свързана със сериозно бюджетно натоварване.

Парични резервни фондове се създават на различни равнища, с оглед евентуалното възникване на непредвидени разходи, резултат от изменения в цени, тарифи и плащания по различни договори, а така също с оглед възможността да възникнат разходи по ликвидиране на стопански субекти, по допълнително появили се “тесни места” и др.

За предприемача в България е важно добре да разбира ролята на такива фондове в стопанските организации. Не по-малко важно е да е наясно и с ролята на паричните фондове на национално равнище. Сред тях особено значение има валутният резерв на държавата, тъй като той има огромно влияние върху такъв синтезиран източник на предприемачески рискове, каквато е структурата на търсене и предлагане.

По същество смисълът на съществуването на валутния резерв на държавата е в превенцията и компенсирането на евентуални загуби във валута, свързани с инфлацията. А инфлацията в корените си винаги е структурна.

В България от въвеждането на Валутния борд през 1997 г., валутният резерв на държавата се държи в чужбина, в чуждестранни банки, или както е прието да се говори той е “международен валутен резерв на държавата”.

Към началото на 2001 г. по официалната отчетност на БНБ валутният резерв на държавата в чужбина е около 7,5 млрд. лева. Интересно е да се анализира към какви превенции и компенсации, свързани с инфлацията, е насочен той.

Първо, валутният резерв е насочен към превенция и компенсация на необоснована емисия на банкноти и монети от Централната банка. На 01.01.2001 г., емисията е 2 504 000 000 лв. (два милиарда и петстотин и четири милиона лева) и е покрита изцяло във валута от резерва, който държавата държи в чужбина.

Второ, международният валутен резерв на държавата трябва да е в състояние да компенсира възможни неплащания по външнотърговския баланс на страната. През последните години дефицитът по този баланс е около $ 1,5 млрд. годишно – огромна сума, която всеки момент може да предизвика сериозни инфлационни катаклизми.

Това са двата основни риска, във връзка с които евентуалните разходи (размерът на разходите предварително не може да бъде определен  с точност до лев) следва да се покриват (да се компенсират) от международния валутен резерв. Редица експерти оценяват, че при неблагоприятно стечение на обстоятелствата, тези разходи не би трябвало да надвишават  4,5 млрд. лева. А както бе отбелязано, резервът към посочената дата е около 7,5 млрд. лева.

Разходите за погасяването на държавния дълг не се покриват от валутния резерв, тъй като се планират и покриват от държавния бюджет. От гледна точка на науката за управление на риска, такова разконцентриране и разпределение на глобалния валутен риск на държавата по различни отговорни агенти може да се оцени като правилно.

Възниква обаче въпросът, доколко е обосновано международният валутен резерв да покрива и риска от възможното неефективно използване на салдата по сметките на правителството, т.е. използуването на така наречения фискален резерв. Това се получава, тъй като на практика съгласно чл. 28 от Закона за БНБ от 1997 г., действащ и в момента, паричните задължения на БНБ не могат да надвишават левовия еквивалент на брутния международен валутен резерв. А в паричните задължения на БНБ влизат и салдата по сметки, притежавани от всички други лица в БНБ (с изключение на сметките по МВФ). По този начин функциите на валутния резерв на държавата в чужбина се разширяват, като изцяло се покрива и “рискът от възможно неефективно използване на салдата по сметките на правителството”, които на 01.01.2001 г. са 2 608 000 000 лв. (два милиарда и шестстотин и осем милиона лева).

Няма научно обосновани икономически и финансови изисквания, които да налагат пасивите на БНБ да бъдат покривани, и то изцяло, с международния валутен резерв. Парите по салдата, за които става дума, са преди всичко от приватизацията на държавните предприятия, а правителството е достатъчно отговорен и компетентен орган по тяхното използване, както навън, така и вътре в страната (за последното рядко се изисква валута). От друга страна, съгласно чл. 43 от Закона за БНБ, Централната банка е официален депозитор на държавата, т.е. на правителството. Така, че правителството и БНБ са държавни органи, отношенията между тях са на основа, определена от закона, и би трябвало да са в съответствие с изискването за разделение на властите в икономическата сфера. Няма никаква логика, тези отношения да се третират статично, извън всякакво разделение на властите, и да се гарантират изцяло от международния валутен резерв.

Що се отнася до това кой изисква валутния резерв на държавата да се държи в чужбина, ще отбележим, че изискването произтича от договореността с МВФ, във връзка с въвеждането на Валутния борд в страната. Според тази договореност и съгласно чл. 56 от Закона за БНБ, нашата Централна банка не може да поддържа каквито и да е депозити в местни лица, което означава че всичките парични средства на БНБ следва да са извън платежната система на България. А като се има предвид, че в чуждите платежни системи, без статут на някакъв резерв, са и почти всичките спестявания на физическите и юридическите лица в търговските банки (на 01.01.2001 г. те са били 4 милиарда и 595 милиона лева, от които 4 милиарда и 168 милиона в чужбина), то изводът, който всеки може да направи е, че практически целият ни национален паричен ресурс е извън страната. Той е превърнат в един “пасивен” резерв, който не се използва превантивно за мобилизиране и на другите националните ресурси, извън паричните средства - работна сила, земя, основни фондове, природни ресурси и иновации.

Уникално е, че БНБ се е превърнала в административен, статистически орган на банковата система, без каквито и да е функции като кредитор от последна инстанция и без възможности да поема каквито и да е рискове спрямо кредитната дейност на търговските банки, или да “раздвижва” конкуренцията във финансово-банковата система. По такъв начин главният въпрос на постомодерното общество, формиран от социолога Улрих Бек [16], а именно как да се вземат решения в условията на новото глобално рисково общество, в условията на “серийно произвежданата несигурност”, в нашата страна е намерил отговор чрез прехвърляне на отговорностите за българския финансов пазар, а от тук и за икономиката, навън – на МВФ, на Европейския съюз, на новия глобален пазарен ред.

Ако рисковете пред страната се третираха системно, един от възможните изходи е малка част (например $ 150 млн.) от онези пари, които сега държим във валутния резерв, за да компенсираме вероятни неплащания по външнотърговския баланс, превантивно да бъдат пренасочени за кредитиране на осъществяването на проекти, купуването на лицензии и производството на нови продукти и услуги, главно за страните, в търговията с които сега се формира същият този дефицит [17]. Става дума за това, че дефицитът във външнотърговския баланс от $ 1,5 млрд. годишно е с тенденция да нараства. Той е основен финансов риск пред страната днес – ние ежегодно го плащаме в “зелено”, вместо със стоки на Турция и Русия, към които е този дефицит. Най-вероятният изход, ако спрем да плащаме, е грамадна инфлация и фалит на държавата.

При такова превантивно пренасочване не става дума за раздаване на валута от държавата, а за създаване на иновационен, кредитен и държавен по характер фонд. Агентите на кредитния пазар в страната, днес не могат сами, без намесата на държавата, целенасочено да кредитират ефективни за страната експортни мощности. Функциониращите в момента търговски банки, които са почти изцяло доминирани от чуждестранни акционери, не са и не могат да бъдат заинтересувани да предоставят кредити за наши нови продукти и услуги, които биха конкурирали производството и износа на същите продукти и услуги от собствените им страни за България и за страните, с които активно търгуваме. Такава задача не може да се реализира и по пътя на “царските” микрокредити, конкретното предназначение на които не е стимулирането на износа.

Естествено, при самото функциониране на иновационния фонд също ще има рискове, но схемата за тяхното намаляване и преодоляване е ясна и апробирана от много страни – парите по фонда следва да са под контрола на Министерство на финансите и Централната банка, разпоредител следва да бъде правителството чрез правителствени програми, като на Централната банка се възстановяват функциите на кредитор от последна инстанция към фонда и държавните банки, които ще осъществяват пласирането и текущия контрол върху използването на парите. С част от средствата може да се създаде финансова организация към Агенцията за насърчаване на търговията и Агенцията за експертно застраховане, с оглед не само краткосрочно, но и дългосрочно да се обезпечава и кредитира износа.

Подробният пример за валутния резерв на държавата показва колко важно е при използване на механизма на резервиране на средства, особено на парични средства, добре да се обосновават областите на неговото предназначение и мястото му в цялата система на управление на риска, а от тук и на обема на неговите ресурси.

Когато става дума за риск, който е сравнително добре изучен и са определени вероятностите за настъпването и за размера му, в качеството на инструментариум при вземането на решение и организацията на резервите се използва комплексът от икономико-математически методи, наречен “Управление на запасите” [18]. При по-сложни и неопределени ситуации най-важното е процесът на вземане на решение по резервите да стане прозрачен, “да се отвори” не само от страна на държавата, но и на частните корпорации и на науката. Взаимосвързанността на рисковете и “серийно произвежданата несигурност” в днешното постмодерно общество, изискват повече  публичност и добре функциониращ експертен пазар.

Начало:Глава пета  Глава тринадесета  Литература