01-08-2004

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

5 юли 2004 11:45

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (1)

Второ пътуване на Инди БГ през 2004

Любомир Цонев

 

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (3) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (2) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (1) >>

Първо пътуване за 2004 >>

Миналогодишните пътувания >>

Репортаж 1: “Старосел: покрай тракийските храмове не забравяйте и тракийския кромлек при село Старо Железаре!”

С три колежки решихме да се поразходим с кола 4 дни около Гергьовден, между 6-9 май 2004, по тракийските места. Две от тях са част от компания, която от години къмпира на морето в "Градина", а третата тази година ще се присъедини към бандата. Някои ги наричат на шега "градинарите". Така се случи, че потеглих към Тракия с три градинарки...

Едната – Ягода - ни возеше с колата си; другата – Марго - има къща в Хасково (единият пункт за нощувки) и освен това бе навигатор; а родителите на третата – Хелън – живеят в Ивайловград (вторият пункт за нощувки); аз – Любо - изпълнявах ролята на консултант по маршрутите и обектите. И снимах старините най-старателно – не само от възхищение.

Времето преди нашето заминаване бе студено и дъждовно, но ние съвсем решително потеглихме, понеже бяхме убедени, че ако Бог съществува, той би трябвало да помогне на смелите, а не на онези, които си остават – боязливо или мързеливо - по домовете в истеричната и опушена столица. И действително, четирите дни имахме чудесно пролетно време - слънчево, но не горещо. Едва при завръщането ни в София на 9 май при Ихтиман ни заваля отново дъжд. С други думи, добре е при тръгване на път човек да има повечко кураж.

На Гергьовден в 10:30 потеглихме от София към Панагюрище. Знайно е, че този път след Вакарел е позанемарен и поразбит отдавна, но как да е се справихме. За около два часа стигнахме града и поспряхме за почивка. Попаднахме в едно райско кътче – ресторант-градина “Фантазия”, в една от малките улички около площада. Закритата площ на това приветливо заведение е малка, но градината е обширна, с грижливо поддържана трева, цялата с ярки цветя. Оградата е белосан зид с дъговидни отвори, през които грее обедното слънце. Обслужването ни възхити и решихме, че и друг път като минаваме през Панагюрище ще се отбиваме непременно тук. Кафето, мекото слънце, чистият планински въздух и спокойствието ни освежиха бързо.

Вече навлизахме в онази област, която несъмнено е голямо средище на тракийски находки. Северната й граница е южното подножие на Същинска Средна гора: линията Панагюрище–Хисаря, а на юг навлиза дълбоко в тракийската низина, да речем до язовир Пясъчник и с. Дуванлий.

Най-много паметници са открити в близката околност на с. Старосел, поради което археологът Георги Китов го нарича “Тракийски култов център Старосел”. Има сериозни основания за това наименование. Но аз настоявам да си припомните за още смайващи находки наоколо. Спомнете си, например, за Панагюрското златно съкровище – ненадминат образец на тракийското умение в торевтиката (студена обработка на злато или сребро с художествена цел, т.н. кован метал или художествена металопластика); за Стрелчанската гробница-мавзолей в Жаба могила, в чието преддверие е погребана цяла колесница заедно с конете; за одриския царски некропол при с. Дуванлий... Не бива да се ограничаваме географски само със Старосел - районът на тракийските богатства в западната част на Горнотракийската низина е по-широк.

Погледнете сега само списъка на досега проучените староселски обекти (от книга на Г. Китов):

1) Четиньова могила – там Г.Китов разкрива през 2000 великолепен подземен храм, най-голям засега, надхвърлящ дори куполното помещение на гробницата при с. Мезек, Свиленградско. Величествено входно стълбище, правоъгълно преддверие, цилиндрична камера с куполен покрив.

2) Рошава могила – там археологът Иван Велков през 1926 открива и проучва гробница-храм. Правоъгълна камера и преддверие с трапецовидно покритие. На няколко км ЮЗ от Четиньова могила.

3) Маньов дол – подмогилен храм, открит през 1999 и проучен от Костадин Кисьов и Митко Маджаров. Той е умалено копие на храма в Четиньова могила, от която е отдалечен само на половин километър по права линия. За жалост е изоставен и днес е в тежко състояние.

4) Куилишка могила – останки от малък храм. На около 1 км ЮИ от Рошава могила.

5) Недкова могила в м. Орешака, на 7-8 км ЮИ от Четиньова могила, близо до язовир Пясъчник – много добре запазен подземен храм.

6) Могила “Хоризонт”, по пътя от Старосел към Четиньова могила – уникален храм с колонада! Малкият храм е вдълбан в могилата, а колонада е била на открито пред него.

7) Пейчова могила – непосредствено при Четиньова могила. Там е открита малка каменна гробница, но с много богат археологичен материал, неограбена от иманяри.

8) Могилен некропол между селата Красново и Кръстевич, на 10-тина км западно от Старосел - 250 малки могили.

На всичкото отгоре Г. Китов откри през лятото на 2003 в южния край на с. Старо Железаре голям кромлек (вид сложен мегалитен обект, най-известният кромлек в света се нарича Стоунхендж) скрит под могилен насип! У нас кромлеци има още в Източните Родопи (при село Долни Главанак), в Странджа (при с. Визица) и евентуално в Сакар планина. Такива паметници се срещат доста рядко!

При това положение апетитът ни да огледаме находките бе огромен, но все пак трябваше да се вместим в един ден и да не предприемаме дълги пешеходни преходи по немаркирани маршрути в безполезно лутане между неясни могили. Изкуствените и естествените могили толкова много си приличат, погледнати отстрани…

Стигнахме бързо до Старосел и поехме вляво, на север, по маркираното с табели отклонение – по “Пътя към Храма”, към Четиньова могила. Дотам са 3-4 км, но по средата на пътя се намира могилата “Хоризонт”, която – повярвайте ми – не бива да подминавате! Тя била наречена от археолозите така по името на фондацията, осигурила средствата за разкопките и защитата на обекта.

Признавам, че това е най-поетичният и най-чаровният тракийски храм, който съм виждал. Уникалността му е в колонадата. [Фиг.1] Това са общо 8 белокаменни колони, от които 6 образуват фасадата с входа към малкия храм, а другите две са встрани и разположени по-назад. Всяка от колоните е съвсем просто цилиндрично тяло, бази и капители без украса, но конструкцията има много топла, човешка пропорция. Не зная дали това е била целта на строителите, но днешният ефект е несъмнен – те не предизвикват строгост и

Фиг. 1 (Щракни върху картинката, за да я видиш по-добре)

респект пред нечие величие, а сякаш ви приканват да влезете в храма и да се вглъбите там, без да ви се натрапват. Колонадата е пред могилата, т.е. на открито, и гледа на изток, към изгрева, а храмът е вдълбан под земята, в самата периферия на могилата - малък и изключително скромен, с правоъгълен план. Предполага се, че най-напред е била издигната могилата, а после от насипа специално е била отнета земя, за да се вмести там камерата на храма.

За жалост сега храмът е покрит с дървена барака, за да бъде защитен от атмосферните влияния. Конструкцията е толкова малка, толкова плътно го обхваща, че несъмнено пречи на естетическото възприемане и преживяване на тази чудесна старина, долетяла като бяла лястовица от дълбините на 25 века! Така че се налага посетителят да положи известно усилие, за да не обръща внимание на дървените подпори и стени. Да си представи, че е на открито, сред пролетно разбудената хълмиста околност, където подухва хладен ветрец, по небето са застинали леки пухкави облачета, в буйните треви се стрелват яркозелени гущерчета, шумоли младата шума на дъбови дръвчета. И тези не много високи, искрящи на слънцето колони поемат душата като в шепи, за да я милват и успокоят. Това е тракийска поезия от висша класа, само че облечена вместо в думи - в бял камък!

Съвсем друго е впечатлението от храма-мавзолей в Четиньова могила. Там думата може да бъде само една – грандиозност, величие, власт. Камъните не са бели, а светлокафяви. Крепидата, входното стълбище и подпорните сени на стълбището са от сравнително грубо одялани квадри (паралелопипедни блокове) от твърд местен материал. Двата постамента долу, в началото на грамадното стълбище, където са стояли два лъва (стражи на храма), както и порталите на входовете в преддверието и към камерата, са от т.н. вулканична туфа – тя не е местен камък, но има по-нежна структура и по-лесно и фино се обработва. Оказа се, че статуите на двата лъва са отмъкнати от иманярите, запазена била само една лапа… Над входа е имало и голям фронтон със спираловидни гравирани украшения в двата края – той е бил строшен и отмъкнат пак от съответните престъпници; останало е само едно малко парче от десния долен край. Двата портала са се затваряли с монолитни каменни врати, под които е имало метални лагери или поне цилиндрични ролки, които да облекчават завъртането около осите. Следите от лагерите във вид на два симетрични жлеба с форма на четвъртинки от окръжности, вдълбани в каменния праг на преддверието и главната камера, се виждат съвсем ясно и удивляват с несъмненото техническо майсторство на строителите.Камерата е цилиндрично тяло с диаметър към 5.50 м със сферично куполно покритие. Общата височина на помещението е вероятно към 7 м. Долната част е украсена с полуцилиндрични колони, които изпъкват от стената и са продължение на камъните от самия зид. Имат красиви канелюри. Сводът е изключително интересен по форма – поредица от 7-8 (?) надвесени един над друг каменни пръстени с намаляващи диаметри, които чрез заглаждане се преливат един в друг, т.е. не се образува гладък купол, а стъпаловиден купол! За жалост той е бил повреден силно още в древността, навярно сравнително скоро след издигането на съоръжението. Смята се, че то е било най-напред гробница на конкретен владетел, а после е опразнено от погребението и ползвано като храм. Накрая е било затрупано и забравено.

Като излязохме навън, усетихме радостта, че сме си живи и здрави и пак сме на въздух и светлина. Обиколихме цялата крепида, която е много внушителна. [Фиг.2] Качествена зидария, която е висока между половин и два метра, почти напомня крепостен зид! Няма свързващи разтвори. Зидът е стабилизиран, като в съседните блокове се пробиват неголеми дълбоки дупки и в тях са били забити

Фиг. 2 (Щракни върху картинката, за да я видиш по-добре)

желязни скоби; после скобите и отворите в камъка се заливат с разтопено олово и така се запечатват срещу корозия и ерозия.

Преди откриването на този храм, най-големият подобен подмогилен храм-мавзолей е бил този до с. Мезек, Свиленградско. За него ще стане дума по-нататък, понеже опитахме да го посетим на третия ден от излета ни.

Пред входа на Четиньовския храм, на около 20 м видяхме и малката каменна гробница, където археолозите открили непокътнато богато погребение на тракийски владетел или висш сановник

На около 1 км от храма в Четиньова могила – в т.н. Маврова могила - са намерени няколко ценни предмета в две древни отдавна ограбени погребения. За мене особено изненадващо е, че измежду тях има един златен пръстен-печат и една малка стъклена маска с изображение на мъжко лице, за които археолозите предполагат че са изработени в Персия през V в. пр.Хр. и са били донесени в Тракия като подарък за някой владетел или аристократ от персийски пратеници или войни. Не ви ли изненадва това? Излиза, че “международният обмен на стоки, хора и информация (и технологии?)” преди 25 века не е за подценяване. Бил е много по-развит, отколкото съм си представял за онези времена. Предполагам и в Персия са били наясно, че траките са ненадминати в античния свят при изработката на художествени съдове и украшения за ризници и коне от ковано злато и сребро в продължение на почти хиляда години, да речем от ХІІІ до ІІІ в.пр.Хр. Така си обяснявам факта, че когато Дарий решил около 500 г. пр.Хр. да издигне град Персеполис като паметник за величието на своята империя, довел торевти, ювелири именно от Тракия!

Жителите на Старосел вече са наясно с археологичното чудо, разкрито сега край селото им, и се гордеят с него. Докато бяхме в храма на Четиньова могила дойдоха доста посетители от селото и ни казваха: “Гледайте, гледайте и помнете какви паметници има по нашата земя! Разкажете и на своите познати да дойдат да видят!” Такова беше и нашето намерение, дори да не ни бяха посъветвали. Но самият факт, че имат толкова добро отношение към паметници от древността, ни бе приятен. Естествено, няма да коментирам сега дали иманярите, които са нанесли опустошения по могилите в района, не са били водени или подпомагани от същите местни хора…

Съвсем различно е положението в близкото село Старо Железаре. Там спряхме колата в центъра и попитахме един възрастен мъж къде са тук археологичните разкопки. А-а, отвърна той, подминали сте ги, върнете се обратно, те са при Старосел. Тук се наложи да се намеся: Не, не говорим за храмовете около Четиньова могила. Археолозите са правили разкопки миналото лято тук. За тях питаме. [Ясно ми беше, че едва ли човекът знае термина “кромлек”, така че не формулирах въпроса съвсем точно.] Тогава мъжът направи особено изражение, в което имаше нещо пренебрежително: А-а-а, тези ли? Тръгнете по пътя за Пловдив; като излезете от селото след стотина метра вляво в ливадите е бунището. Там наблизо са разкопките.

Усещате ли тъгата, която навява този диалог? Бързам да предупредя: Не става въпрос за бунището. Огромната разлика в оценката на староселските храмове и на старожелезарския кромлек се дължи не толкова на местното невежество, а на вътрешната нагласа у самите археолози и медии. А може би и на цялото ни общество. На цивилизационна простотия. На повърхностен подход. Паметник, който – вярно! – е много красив и блестящо изработен през V в. пр.Хр., се цени много повече, отколкото друг, който – макар и доста по-примитивно изработен – но е създаден пак от траките, само че примерно в ХV в.пр.Хр. В тази невежа диспропорция на отношението ни към тракийските паметници от различните векове се изразява нивото на общественото ни съзнание. За да разберете колко е абсурдно това състояние, си задайте следния въпрос: смятате ли, че рисунките на едно дете заслужават пренебрежение, а творбите на вече порасналия художник – възхищение? Не са ли и двете творби чудесни по своему – като израз на творческите способности на една личност в различните й периоди? Зрелите ни години по-ценни ли са от детството ни?

Хайде стига теории. Веднага зад селското бунище южно от Старо Железаре съзряхме малката могила. Отбихме колата наляво (на изток) в ливадите и тръгнахме пеш. Могилата бе разкопана доста грубо и дълбоко с багер, така че бе добила формата на кратер – кръгова стена от пръст с изкоп в центъра. Вътре се виждаше подравнена кръгова площадка с диаметър 7-8м, заобиколена от 20 вертикални грубо одялани камъка (гнайс?) с пропорции на ниски колони – това бяха всъщност 20 менхира, като височината им бе между 60-70 см и 2

Фиг. 3 Градинарките като мерни единици за височина на менхир

(Щракни върху картинката, за да я видиш по-добре)

м, а разстоянията помежду им по около половин метър. Класически кромлех! [Фиг.3] Най-същественото е, че в кръга няма гробница или долмен, т.е. тези камъни не бива да се бъркат с каменните огради или т.н. крепиди, които поддържат земния насип над долмените да не се разпадне. При кромлеците кръговата подредба има други, но не подпорни функции. Откривателят Г.Китов твърди в печата, че това е древна астрономическа обсерватория. Изглежда се търсят аналогии с паметника Стоунхендж във Великобритания. Аз, обаче, си позволявам да се усъмня. Как може една обсерватория да е затрупана с пръст, т.е. да е подземна? Идете и вие, погледнете и си помислете. Няма ясен отговор.

Едно е несъмнено: менхирите са подкопани толкова грубо и дълбоко, че ако се отнеме останалата наоколо пръст от могилата, която сега ги подпира откъм гърба, те ще паднат, няма да могат да се задържат вертикално! Това според моите представи, е археологична грешка, която заплашва да доведе до скорошно разрушаване на паметника! И без това гнайсът не се отличава с особена здравина, рони се лесно. Слава Богу, кромлекът на вид е толкова грубичък (т.е. древен!!!), че дори не привлича иманярите. Те просто не допускат, че зад такива каменни “дрипи” може да има злато. А не схващат, че именно тези дрипи са каменните “пелени” от които 10-тина века по-късно израства изключителното тракийско строително майсторство по тези места. Е-е-е-ех!

Небето бързо бе потъмняло. Започнаха да падат едри капки дъжд – топъл, майски

Фиг. 4 (Щракни върху картинката, за да я видиш по-добре)

дъжд. Бързо се скриваме в колата, но оставяме прозорците отворени, за да вдишваме ненаситно свежия въздух. Поизмориха ни днешните впечатления. Тогава Марго се прояви в пълния си блясък: извади от раничката си мекичка баница със сиренце, няколко портокала и шоколад. Наоколо бляскаха мълнии, лееше се пороен дъжд, а ние в превъзходно настроение тихичко си бъбрехме в колата сред простора на зелените треви. Накрая Марго окончателно ни събра очите, като извади бутилка с предварително приготвен коктейл: джин с тоник, в който бе нарязала още сутринта в София парченца лимон. Посрещнахме го с овации.

Бе вече към пет следобед. Дъждът понамаля и тръгнахме за Пловдив. Пътят е толкова ужасен, че съветвам да внимава всеки посетител на Старосел. След 10-15 минути на запад просветна залязващото слънце, а на изток небесата бяха все още задръстени от тежки, оловносини облаци. Косата оранжева светлина придаваже невероятна свежест на пролетната зеленина. Тогава на изток видяхме една голяма и прекрасна дъга. Спряхме да й се полюбуваме. Като се вгледахме, забелязахме, че виждаме цели 4 дъги една под друга! Първата бе най-ярка, другите бързо слабееха. Отначало не вярвахме на очите си. Трябва да проверя теорията за дъгите в някой учебник по оптика – нали сме физици! За всеки случай направих снимка. Личат си и на нея – значи не е било привидение! Желая от сърце на всеки да види такъв разкошен, величав и безмълвен природен спектакъл (с времетраене около половин час). Какъв неподражаем финал за нашето пътуване в пространството (около 200 км) и във времето (около 35 века назад)!

Заобиколихме Пловдив от изток и поехме към Хасково. Там бяхме след два часа, към 19 часа. Не бързахме. Още бе светло. Настанихме се в къщата на Марго. През бухналата зеленина на дърветата в задния двор се виждаше върху съседния хълм необичаен паметник – 9-10 м висока белокаменна скулптура на божията майка с младенеца на ръце. [Фиг.4] Имаше в нея нещо, което нашият вкус – оформен от неподражаемите западноевропейски мадони - не можа да приеме лесно, но това едва ли бе най-важното за момента. Вечерта фигурата бе осветена с жълти прожектори отдолу, така че сияеше като златна на фона на черното небе. Сравнихме я – това бе неизбежно – с прочутата фигура на Исус с разтворени ръце, която се извисява на скала над Буенос Айрес. И си рекохме: абе май не е лоша тази хасковска скулптура! Интересни хрумвания се раждат понякога на българска земя.

Поразходихме се, разгледахме центъра на Хасково, минахме край историческия музей и на тревната площ до него забелязах с приятна изненада еднокамерен долмен, заедно с крепидата на вече несъществуващата му могила. [Фиг.5] По-късно разбрах, че бил аварийно спасен от разрушаване и донесен тук от с. Оряхово, Западен Сакар. Населението там нещо малко луднало

Фиг. 5 (Щракни върху картинката, за да я видиш по-добре)

и почнало да руши долмените наред с булдозери… Но това е друга тема.

Този дълъг и богат ден приключи с вечеря в ресторанта “Алафрангите” – малко отдалечен от центъра, в старинна двуката къща с обширен двор. Идете и опитайте! Струва си!

Начало    Горе


© 2004 Още Инфо