18-09-2004

Online от 1 юли 2002

 
 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

 

3 август 2004 14:45

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (3)

Четвърто пътуване на Инди БГ през 2004

Любомир Цонев

 

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (3) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (2) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (1) >>

Първо пътуване за 2004 >>

Миналогодишните пътувания >>

Репортаж 4:

Археологични паметници край Ивайловград, Мезек и Харманли: богатствата, немарата и разрухата

“Сутринта се събудих много освежен и отпочинал още в 7 часа. Дамите спяха дълбоко. Не исках да ги будя толкова рано. Разходих се в приказните пролетни утринни часове, когато градът още не се е разсънил. …“

Познат ли ви е този увод?

Разбира се, че е познат – той съвпада с началото на предишния репортаж. Защото утринта в Ивайловград протече също както предната в Хасково.

Чувствах се много освежен и бодър, въпреки краткия сън. Поразходих се в градинката около къщата – чудесните цветя светеха в косите сребристи лъчи на утринното слънце. Встрани в голяма тенджера бе извисило снага малко лимоново дръвче, отрупано с плодове. До оградата – див рожков, целият в лилави цветове. И смокиново дръвче, естествено, както се полага за такъв топъл край, който усеща полъха от Беломорието откъм долината на Марица на изток. Местните хора обичат да се шегуват, че градчето им е разположено на юг от Гърция – ако погледнете картата, северно от Ивайловград българогръцката граница прави голяма дъга на запад в Родопите и едва после се обръща на изток, към Свиленград.

Днешното градче Ивайловград – чисто и приветливо, с мъничък, но живописен център, с десетина по-старички къщи от началото на ХХ век – е било известно още от ХVІІ век като село Бююк Ортакьой. По-късно се нарича само Ортакьой, а от 1934 е преименуван на Ивайловград. Има към 2500 жители. Разположено е по източните склонове на Източните Родопи. Землището му се обработва много добре – лозя в чудесно състояние, сякаш сме в Южна Франция. По програмата САПАРД местните хора искат да станат винарски център тип “шато” – с пълен цикъл на производство и само от местна суровина. И като гледам как се отнасят към земята и лозята си – май ще успеят. Имат доста маслинови насаждения. Навремето са се занимавали и с бубарство.

На площада в центъра вниманието ми привлече мраморна плоча с бронзов барелефен портрет и надпис: “Яни Попов, тракийски войвода. 1876-1954”. Стана ми много приятно, понеже така неочаквано се свързаха спомените ми от Странджа '2003 със сегашня излет по Източните Родопи!

Бродейки по Странджа, посетих с.Бръшлян, където през пролетта на 1903 се е състояло първото сериозно сражение между комитите, подготвящи Илинденско-Преображенското въстание, и турска войска. Тогава загиват

Прекрасна двуката старинна къща - етнографският музей в Ивайловград

геройски Пано Ангелов и Никола Равашола. За подвига им в Странжа се пее една прекрасна песен, която започва с незабравимия стих “Ясен месец веч изгрява / над смълчаната гора”. Тя е съчинена именно от Яни Попов в памет на неговите близки приятели и съратници. Не се сещах сега, обаче, какво общо има войводата Яни Попов с Ивайловград. Точно тогава като по поръчка през площада мина бай Къчо и ми обясни – ами Яни Попов е родом оттук! Така фактите се свързаха в една верижка. Пътувам по местата, свързани с Илинденско-Преображенската епопея и осъзнавам събитията брънчица по брънчица. Така е най-добре да се учи история!

Разхождам се бавно, правя снимки. На хълма над площада зад една голяма старина двуката къща намирам огромна черква от тип базилика – това е “Св. Пророк Илия”. Както разбрах по-късно, строена била през 1877-1878. Питам се: откъде такава огромна черква по нашите поробени и бедни земи? Отговора намирам в притурката към книгата на академик Любомир Милетич “Разорението на тракийските българи през 1913 г.” – там има етнографска карта на района за началото на ХХ век, преди Балканските войни, когато земите на юг от Южна Румелия още са били в турските граници (до 1913).

В една значителна територия с ширина (от север на юг) около 40 км, и простираща се над 200 км от запад на изток (от днешните градове Ардино и Джебел в Централните Родопи чак до река Марица между Одрин и Димотика), е преобладавало турско население. На север и на юг от нея имало обширни области с предимно българско население. И само в една тясна ивица земя с ширина около 10-15 км, която се врязва напречно в описаната територия именно около Ортакьой (от р. Арда на север от него до Бяла река на юг от него, т.е. обща дължина около 30 км), преобладавало гръцкото население.

Така всичко ми става ясно. Турската империя е действала подобно на Римската. Там, където съжителстват няколко етноса, тя изгражда етажна структура – дава на един етнос повечко права с цел той да контролира другия етнос, който има по-малко права; така задачата на централната власт се облекчава. Навсякъде в Странджа, а както сега разбирам - и в източния край на Източните Родопи около Ортакьой - на българите не се разрешава да вдигат големи християнски храмове, докато на гърците се разрешава да издигат колосални за времето си черкви. Това обяснява появата на грамадната черква “Св. Пророк Илия” в центъра на самия Ивайловград, а също и на подобната черква в манастира “Св. Св. Константин и Елена” на 2 км западно от южния ивайловградския квартал Лъджа (Баня). По подобен начин в Странджа по гръцките (до 1913) села Ургари (дн. Българи), Кости и Бродилово има много големи черкви, докато в българските села наоколо Бръшлян, Заберново, Граматиково, Стоилово – скромни, най-често съвсем прихлупени черквици.

Да-а-а-а. Има над какво да помисли човек, докато се наслаждава на утрото в Ивайловград.

Връщам се при нашите сърдечни домакини. Дамите са станали и са в добро настроение, бодри и готови за път. Хапваме за закуска. Марго определя маршрута и разписанието за днес (8 май 2004): ще видим музейчето в града, после ще правим лъч на юг – до “прочутата” римска вила Армира на 2-3 км от града и тракийската надгробна могила при село Свирачи на 6-7 км от града. След това се връщаме в къщата, вземаме си багажа и заминаваме на север. Целта ни е да посетим “прочутата” тракийска гробница при село Мезек, Свиленградско. По моя молба включваме в програмата опит да издирим един долмен при с.Остър камък, на десетина км южно от Харманли. Накрая ще се приберем в Хасково. Разбирате само от това изброявяне колко сме амбициозни и с каква страст търчим по следите на древната история по тукашните земи!

Скромната сбирка в старинната красиво рестарвирана къща до централния площад трудно може да се нарече музей. Има картонен макет на римската вила Армира и няколко мраморни фриза от украсата й. За всеки случай им направих снимка. Не се надявах много да излезе сполучлива. Но добре че я направих! Тези мраморни фрагменти си останаха за нас най-свястното нещо, запазено от обзавеждането на античната вила.

По дипляните за нея можете да прочетете все суперлативи: единствена по рода си у нас, сградата заема площ

Отломки от мраморни фризове от римската вила Армира край Ивайловград. Експонирани са в малката музейна сбирка в града. Друго нищо не е останало от ограбената вила...

1300 кв. м, датира се от 2-4 в. Хр., имала е богата украса с мрамор. Открита и изучена е от археолозите през 60-те години на ХХ век Най-интересното в нея обаче несъмнено са големите подови мозайки, изобразяващи човешки фигури, животни, растения и декоративни елементи. Мозайка е покривала естествено и дъното на басейна – какъвто е имало във вътрешния двор на вилата.

Какво се оказа като отидохме след половин час на самото място? Aqua nuda! – както обичаше да се изразява един мой приятел в подобни случаи…

Насред една крайно неугледна ливада измежду отдавна изоставени останки от бетонови кули и загадъчни съоръжения (за напояване ли?) видяхме крайно неугледно едноетажно хале, подобно на западнала авторемонтна работилница в Средния Запад на САЩ, каквито ги знаем от филмите. Странна постройка от вертикално бетонирани релси, между които са монтирани стени от циментови панелки и силно зацапани витрини от дебело стъкло, скриващи руината от външни погледи. Отгоре – покрив от гофрирани ламаринени плоскости.

Влязохме. Вътре ни лъхна студ и влага. Груби зидове, издигащи се до около половин метър над земята, очертаваха помещенията на някога бляскавата вила. На подовете – вместо “прочутите” мозайки или поне техни копия – груба и на много места тревясала бетонова заливка. Никакви пояснителни табели. Нищо, което да те предизвика да го снимаш за спомен. Както поразбрахме по-късно – това е един от най-разграбените археологически обекти в района. Не ни се стоеше сред тези жалки останки с още по-жалкото им покритие – направо ни се развали настроението. Излязохме на слънце да се разведрим.

В една съвсем смотана дървена барака наблизо през прозорчето на заключената врата (естествено нямаше жив човек да ни каже нещо за вилата!) видяхме 2-3 мозайки, залепени към носещи бетонни плочи (да речем 1.5 м х 1.5 м, дебелина 5-6 см), издигнати вертикално, складирани като панели за жилищно строителство. Бяха подредени така, че се покриваха взаимно и не можахме да видим много от изобразеното. Нямаше дори свястни снимки на оригиналните мозайки. Да не говорим за някакви фотокартички или дипляни. Не съм виждал по-гадна “експозиция”. Какъв туризъм, братя и сестри, каква ти Европа…

Следващият обект бе по-интересен, поне за мене – тракийската надгробна могила при с. Свирачи. Наблюдавахме я със смесени чувства – хем поразени от размера на съоръжението – обиколка 200 м , височина 15 м – хем натъжени и от нейното състояние. Това, според мене, е най-зверски разкопаната тракийска могила – от самите археолози, не от иманяри!!! С багер е отнета и разпръсната поне 80% от почвата на могилата. Останала е да стърчи само една “огризка” от нея, подобна на гигантска кифличка с мармалад (или на тънък лунен сърп, ако искате по-хладнокръвно сравнение).

Тракийската могила при село Свирачи, южно от Ивайловград. Вижда се белокаменната й крепида – единственото, което посетителят може да види тук.

Пръстта на самата могила е светла, охрена на цвят. Вътре не е имало каменна гробница, а само по периферията е била изградена подпорна стена – крепида. В могилата намерили гроб на момче и цяла затрупана колесница, заедно с конете. Последното е рядък случай! Такива погребения на колесници са известни още (според Г.Китов) на 3 места у нас: в Жаба-могила край Стрелча, в могила при с. Плачи дол, Добричко и в т.н. Могиланска могила във Враца. За огромно наше съжаление тук също няма какъвто и да е надпис или табло със снимки от находките! Да не говорим изобщо за дипляни или картички – къде ти! Дори в Ивайловград няма снимчица от разкопките и находките. Това ако не е престъпление! Дошли “вещите” упълномощени лица, разгребали на едро с багерите, взели каквото имало за вземане и го отнесли Бог знае къде. А за тукашните хора и за туристите – нищо-нищичко! Нали е гранична зона с НАТО? Тук туристи няма да идват и това безобразие няма да се разчуе!

Беше ни тъжно. Поседяхме под слабата сянка на няколко хилави дръвчета наоколо. Слънцето напичаше, подухваше слаб вятър. Бе душно и песъчливо.

Постарах се мислено да се пренеса в древността, когато е била създадена могилата. Постарайте се и вие, читатели! Струва си!

Имало едно време един богат и заможен тракиец. Може би в достатъчно зряла възраст дочакал с огромна радост да му се роди дете и детето се оказало син. Щастливият татко сигурно не е бил на себе си - ето кой ще продължи делото му, ще управлява земите му и като войн ще ги брани от посегателствата на съседни племена. Той трябва да расте като калено и смело дете, за да продължи знатния тракийски род. Ще овладее умението да управлява земите, да се бие с меч, да язди кон и да кара колесница. Прекрасните коне и колесниците са били винаги едно от най-големите гордости и постижения на траките, за които са им завиждали съседните народи. Достатъчно е само да прочетете няколкото реда с хвалебствия, които самият Омир им посвещава в Илиадата! Те са въплъщавали устрема, свободата, красотата и силата.

Да-а-а…. Но сляпата съдба решила друго: скоро отнела живота на невръстното момче. Покрусеният баща го погребва в една огромна и много красива могила от златистожълта песъчлива пръст, опасана с белокаменен подпорен зид-огърлица, която ярко се извисява на фона на околните зелени поля и тъмносиньото южняшко небе. В центъра й – до телцето на любимия син - таткото поставя… колесница, заедно с конете! Колесницата, която вече е бил предназначил за сина си! Този надгробен дар ме разтърси. Той въплъщава всичките надежди, които е таяло бащиното сърце.

Боже, колко тъжно е тук! Колко красноречива е тази осакатена от багерите могила! Колко жестоко е поруган от ахреолози и от други копачи интимният и величествен паметен знак на една човешка трагедия, на вечни и понятни за всеки от нас чувства… Боли ме, сякаш аз съм бащата.

Може и да не съм прав. Може и да не е било така. Не знам.

Исках да се поразсея малко. Станах и потърсих някакъв характерен детайл от този занемарен и разграбен археологичен обект, който да снимам и да запазя като конкретен спомен. Тогава забелязах особения начин, по който са укрепвани блоковете в крепидата. За разлика от типичните железни скоби, забодени в два съседни блокове и залети после с разтопено олово (напр. Четиньова могила при Старосел, хероонът на Мишкова нива при М.Търново и др.), тук е приложена друга техника, която оцених като много любопитно хрумване, щом я осъзнах. Издълбава се в двата съседни блока обща плитка ямка, която има вид на пеперудка (каквито се ползват в официални случаи вместо вратовръзка): два островърхи равнобедрени триъгълника, единият в единия блок, а другият в другия блок, се срещат с върховете си точно по граничната линия. В тази ямка очевидно е била поставяна желязна планка със същата форма, като в калъп. Така при опит за раздалечаване на двата съседни камъка, клиновидната планка в клиновидната ямка е упражнявала свързващо усилие! Сега ямката, която изучавах внимателно, бе запълнена с пръст и за да я изчистя и снимам, я полях с вода и с пръсти изплисках разтворената кал. Бях щастлив, сякаш за няколко минути забравих днешния свят и се пренесох в миналото сред строителите. Навярно така се чувстват истинските археолози. Все пак намерих нещо, което не е отмъкнато оттук! Нещо, което непосредствено ми говори за тракийския строителен гений!

Малко изтормозих дамите, понеже се забавих. За сметка на това те бяха шашнати от вида ми – ухилен до уши, но изплескан с кална вода до коленете (панталонът бе черен)! Обясних им как се наложи да чистя “пеперудената ямка”… А пръстите на дясната ми ръка бяха окървавени – без да усетя съм я разранил при почистването. Абе да си Индиана Джоунс не е шега работа!

Впрочем, ако ми позволите, ще добавя още едно важно сведение, за да ви предпазя от разочарования. В туристическите рекламни дипляни за Ивайловград се споменава още интересна и добре запазена тракийска гробница при граничното село Долно Луково, на живописната и чиста Бяла река (нещо като Велека в Странджа!). Месец след настоящия излет поразпитах за нея в хасковския исторически музей. Научих следното: след като иманяри отмъкнали много красив и ценен каменен релеф от гробницата, отчаяните археолози направо я затрупали наново – понеже не са способни да й осигурят охрана. Така че не се лъжете по българските рекламни дипляни за туризъм! Те са предназначени главно за заблуда на врага.

Прибрахме се в Ивайловград. Натоварихме багажа си в колата. Тогава бай Къчо с присъщите си радушие и чувство за хумор ни връчи по една найлонова торбичка и казва: “А това са вашите индивидуални пакети!” Това прозвуча като тренировка по гражданска отбрана, да речем за оказване на първа помощ или за евакуация. Всъщност за всекиго от нас домакините бяха приготвили по едно голямо шише от разкошното си домашно вино, по едно по-малко шише от също така божествената си ракия (“къчовица”) и по едно бурканче сладко от смокинята на двора… Обещаха ми да ми помогнат да разгледам долмените в Плевун и Железино, ако дойда пак за по-дълго време. Милите…

Пътят ни на север пресече р. Арда и се издигна на билото, откъдето се откриха фантастично красивите панорами на гористите тъмнозелени (сега! а я си ги представете наесен!!!) стръмни склонове на язовир Ивайловград с неговите безбройни и живописни меандри…

Още по на север гледката бе толкова смайваща, че спряхме колата и се полюбувахме към половин час. На изток от нас се издигаше заоблената гориста грамада на граничния връх Шейновец. Малко на север и на запад от него стърчеше една скална китка – група високи червеникавокафяви скали, обгърнати от зелената яка на гората. Тази група се наричала “Птичи камък”.

Към 2-3 следобед бяхме вече пред входа на “прочутата” тракийска гробница в с. Мезек. Прочута най-малко с 2 неща. С дългия си коридор – цели 20 метра! И с голямата си цилиндрично-куполна гробна камера – най-голямата у нас, преди да бъде открит храмът при Старосел. Гробницата при Мезек била открита случайно в 1931. Тя е само на десетина метра от кльона – телената ограда на буферната 2-км зона при границата с Гърция. На малко табло пред входа има няколко поизбелели чернобели снимки. На едната – бронзова статуя на глиган. Ловът на глигани е бил специална привилегия за богатите траки. На друга снимка – участък от красивия мощния опорен зид (крепида),

Прочутият коридор на тракийската гробница при с. Мезек, Свиленградско. Май никой не е виждал снимка на самата главна камера, понеже гробницата винаги е заключена за посетители...

от добре одялани едри блокове (квадри). Самият вход, обаче… [Познайте!… Да, познахте! …] беше преграден със заключена желязна решетка, а наоколо нямаше човек да ни твори! Само надпис: “За посещения се обаждайте един ден предварително на телефоните …”

Както и да е. Свикнали сме вече. Щракнахме електричен ключ до вратата и в коридора светнаха няколко крушки. Така поне се полюбувахме на най-дългия коридор и успях да го снимам. После тръгнахме да обикаляме могилата с надежда да видим поне крепидата й. Напразно – имаше само някакъв ров, силно обрасъл с бодливи храсти и хилави дръвчета габър и дъб. Отказахме се и седнахме под сянката на дъбовата горичка да си починем. Месец по-късно колежка от Института ми донесе изрезка от в. "Орбита" от 1988 със статия от арх. Малвина Русева от Националния институт по паметниците на културата, която бе посветена на хероона в местността Мишкова нива край М.Търново. За мое изумление там неочаквано прочетох следното изречение: “Има снимки от крепидата в Мезек, но самата нея я няма, била е разграбена за строителен материал.” Ха така!

Представете си: Силно охранявана зона до самата граница. И цяло едно село с каруците седмици или месеци наред разграбва за строеж няколко стотин тона добре одялани каменни блокове, които са представлявали крепидата на могилата. След като е била открита. След като е било ясно, че е ценен паметник. Както разправяше академик Сендов в Народното събрание веднага след 10 ноември 1989: “Всички вкупом съгрешихме…” Е, не знам кога е станало вандалството, ама все пак е било след 1931, а не в Средновековието… Затова вече не хващам никаква вяра на българи, които прехвърлят вината само върху анонимните иманяри. Цели села са участвали в разграбването и унищожаването на паметниците!

Тогава още не знаехме тази подробност и бяхме в добро настроение. Сянката бе отморяваща. Запасите на Марго бяха отново на висота: хрупахме си печени бадемки, пийвахме си джин с тоник и лимонови резенчета. Косовете наоколо бяха също в добро настроение и пееха до скъсване.

Внезапно иззвъня мобифонът на Ягода. Сега пък се обади една друга наша колежка - Краса, много опитна пътешественичка, която също би била тук с нас, ако в момента не бе във Франция. Глобализацията понякога е забавно нещо, а? Само до преди 5-6 години такава информационна близост бе невъзможна! Разменихме си поздрави. Обещахме си наесен да пътуваме пак, но вече заедно.

При Свиленград излязохме на главния път и поехме към Харманли. Дамите благосклонно се съгласиха да потърсим заедно един долмен до този град, което винаги си е едно рисковано мароприятие.

Бях издирил няколко месеца предварително статия от Стефан Бончев, публикувана в Германия през 1896, където се твърдеше, че южно от Харманли има 2 цели и 1 разрушен еднокамерни долмени: (а) 1 запазен между връх Остър камък и едноименното село; (б) 1 запазен на 4.5 км западно от първия; и (в) 1 разрушен на склона на връх Хухла, до с. Брягово. По-късно, в началото на 70-те години на ХХ век, когато проф. Ал. Фол води експедиция по мегалитите в Тракия, вече от трите е останал цял само първият. Той е бил известен като добре запазен и красив образец на твърде малобройните долмени в Източните Родопи. Неговата снимка дори е поместена в том 2 на енциклопедията “България”, издателство на БАН, 1981, като илюстрация към статията за долмени.

И така, държа в ръце немската статия от Стефан Бончев от 1986, според която долменът е вдясно, северно, от пътя към с. Остър камък. Марго – нашият навигатор – държи най-модерната и едромащабна туристическа карта на Източните Родопи, където долменът е означен вляво, южно, от същия път. Има интрига, нали? Чудехме се как да постъпим. Спряхме колата. Стопирах едни местни селяни с червен москвич и ги попитах. Мъжът доста колебливо и без желание ми посочи да вървим по един черен път право на север от шосето. Това и сторихме. Минахме поне половин километър – никакъв долмен. Оставих дамите да си почиват на поляните и тръгнах през храсталаците и

Останките от един красив долмен при с. Остър камък, Харманлийско.. Бил е жив и здрав от 1896, когато е открит и описан, до към 2000 година, когато е рухнал, подкопан от иманяри.

дърветата на запад, където се виждаше покрайнината на селото. Тук-там често срещах заблуждаващи скални групи, но не виждах долмен. Спомних си, че докато пътувахме с колата Хелън закачливо ме бе попитала,: “Добре де, ако попаднеш пред долмен, как ще го познаеш, че е наистина долмен и точно него търсиш?” Отговорих: “Ами аз си ги чувствам вече! Видял съм цели 5 в различно състояние. Имам си нюх!”

Попритесних се, доколко ще ме търпят да търся – бе към 6 привечер; не бяхме обядвали; доста се уморихме. Реших да ида до близката нива и да питам тракториста – дано ми каже.

И точно тогава го видях. ТОЙ Е!

И радостта ми тутакси се смени с разочарование: този красив еднокамерен долмен бе съборен от ровичкането на иманярите в основата му – вероятно съвсем наскоро, да речем преди 5-6 години. По стените и покритието с кафява боя бяха написани буквите за посоките на света. Също както върху менхира при с. Овчарово, в Западен Сакар. Личеше си почеркът на археолозите от хасковския исторически музей – като не могат да поправят стореното, че нямат пари и техника, поне аварийно да отбележат кое как е било, та в бъдеще някой ако може да възстанови долмена…

Минута мълчание. Няма салюти, няма военни почести.

Извиках дамите – показах им рухналото съоръжение. Снимахме го. Седнахме да починем при близкото микроязовирче до самото шосе. Е, това е. Колкото – толкова.

“Тоз - паднал. Друг ще ви покажа и толкоз.

Какво тук значи някакъв си долмен?”

Продължихме на запад през селата Криво поле (Какво име, а? Уж поле, сиреч голямо и широко, пък - криво! Не съм виждал по-красив пейзаж!) и Малево и се прибрахме малко след седем в Хасково.

Да не мислите, че след такъв труден ден сме се проснали уморени да спим? Не сте познали!

Умихме се и отидохме в сладко малко расторантче-градина, а после, към единадесет се отбихме в сладкарница, където завършихме деня с хубави мелби. Чак тогава вече ни се доспа и се прибрахме. Утрото може да е по-мъдро от вечерта, но вечерта често е по-красива…

Начало    Горе


© 2004 Още Инфо