01-08-2004

17 юли 2004 15:00

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (2)

Трето пътуване на Инди БГ през 2004

Любомир Цонев

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (3) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (2) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (1) >>

Първо пътуване за 2004 >>

Миналогодишните пътувания >>

Репортаж 2: Тракийски мегалитни светилища в Източните Родопи: Перперикон и Татул

Както сигурно помните от предишния репортаж, с три колежки – Марго, Ягода и Хелън – потеглихме за Източните Родопи. Денят бе 7 май 2004, времето - ведро, а маршрутът бе следният: Хасково – Момчилград – Ивайловград. Имаме желание да разгледаме следните места: 1) скалното образувание “Гъбите” до с. Бели пласт; 2) сензационния дворец-светилище-прорицалище (на Дионисий?) Перперикон; 3) светилището при с. Татул, където се предполага че е гробът на Орфей; 4) долмени при с. Плевун, ЮЗ от Ивайловград, за които бях научил от една рекламна дипляна. Както виждате – изключително амбициозна програма.

И така, потегляме. Бодри и в отлично настроение. Лично аз се надявам да изпълним програмата без много напрежение.

Сутринта се събудих много освежен и отпочинал още в 7 часа. Дамите спяха дълбоко. Не исках да ги будя толкова рано. Разходих се в приказните пролетни утринни часове, когато градът още не се е разсънил. Хапнах прясно рогче със сирене и кифличка с мармалад, поседях си в градинката край долмена при историческия музей, послушах птичето цвъртене. Прибрах се чак след 9. Пийнахме си кафе с мляко, побъбрихме, обсъдихме пак плана за деня и към 11 потеглихме по основния път Хасково – Кърджали на юг.

При с. Козлец, на около 12 км от Хасково, изоставихме главния път и отбихме по второстепенния път наляво. Той също води на юг към Кърджали, но през светилището Перперикон. Чувствахме вече приятната възбуда от пътуването. Приключението започваше. Все пак обърнете внимание - навлизаме в онези родопски земи, които НЕ СА били в Южна Румелия, а са останали в Турция и чак през септември 1913 са присъединени към България! Минали не минали 10 км внезапно видяхме вдясно, току до шосето, прочутите скални гъби. Спряхме колата и се втурнахме да разглеждаме и да снимаме. [Фиг.1] Пейзажът беше като реклама на фирмата “Кодак”: най-отгоре дълбоката синева на

На Фиг.1 градинарките изпълняват обичайната си функция в това пътешествие: представят наглед за размера на природния феномен Скални гъби, тук виждате - освен гъбите - Хелън (вляво) и Ягода, но ако щракнете върху картинката, ще видите и третата - Марго

небето без никаква следа от мараня; на неговия фон артистично пръснати няколко ослепително бели облачета; на терена пред нас – приказно красиви 10-тина каменни гъби, които поразително приличат на двуметрови манатарки. Шапчицата им е по-тъмна, обагрена в сиво-зеленикаво-кафяво и е широка около 1.5м. Пънчето има диаметър 0.8-1м и като цяло е с цвят охра, но в горната част има светлозелен, а в долната си част има нежно розов оттенък. Гъбите са пръснати по златистожълтия пясък на хълма – някои стоят самички, някои на групи по 2-3. Почувствахме се като екип от гъливерчета, попаднали в света на великаните. А още по-просто, почувствахме се като деца, на които много им се ще да си поиграят с тези големи играчки.

Като се наситихме, потеглихме нататък, засмени и доволни.

След десетина километра стигнахме с. Стремци, което е разположено в падина – това е широкото разлато корито на р. Перперек. Там, веднага след пресичането на реката, по моста наляво (на изток) се отбива шосето за Перперикон. Пътят върви покрай самата река. Днешното име Перперек, което носят реката и една гаричка по ж.п. линията Хасково – Кърджали, е побългарена версия на гръцкото Перперикон, което пък произлизало от определен вид монети, които в древността били сечени край светилището – “хиперперикони”. Археологът Николай Овчаров, който има решаващ принос за сензационните разкопки, предлага гръцкото “Перперикон” да се запази само за светилището, а “Перперек” да си остане за реката и гаричката, та да не се бъркат географските понятия.

Честно казано пейзажът не е особено впечатляващ. Донякъде го спасява пролетната зеленина, която винаги, по определение – както биха казали математиците – си е красива. Но иначе в ландшафта няма нищо изразително, което да се запомни. Наоколо хълмовете са еднообразни, с ниска гора, почвата очевидно е твърде бедна. Реката не се вижда от пътя и не предлага особени гледки – река като река. От юни нататък сигурно цялата нежна зеленина прегаря и впечатлението става съвсем невзрачно.

надясно в ливадите и пъплят нагоре по черен път, докъдето могат да стигнат. Като оставихме колата, походихме 10-тина минути и стигнахме чудесна чешма с пивка студена вода – много полезна в тези топли южни краища на Родопите. По-нататък пътеката влиза в келява дъбова горичка и се вие нагоре може би 300-400 м. Хълмът е разкопан само от юг и изток; от север и запад тепърва предстои

скалата, и са от края на 5-тото и началото на 4-тото хилядолетие преди Христа. През късната бронзова епоха (ХVІІІ-ХІІ в.пр.Хр.) – още преди да почне масовият строеж на долмените в Тракия – културата на Перперикон достига първия си разцвет: намерена е изобилна керамика, вече са обработени, макар и недълбоко, обширни площи от скалата, която се превръща без съмнение в голям скален култов ансамбъл. Същинския си мегалитен разцвет съоръжението достига в периода ХІІ-VІ в.пр.Хр., т.е. едновременно с масовия строеж на долменните гробници по тракийските земи. Този процес върви успоредно с оформянето на племенната и народностна група на траките. Светилището попада в областта, контролирана от племето беси, по-точно в източната граница на земите им (Западните и Централните Родопи). Тогава от скалите е отнето огромно количество материал, вдълбани са цели помещения, издълбан е голям кръгъл олтар за магичния огън на прорицалището, изградени са два цистовидни некропола в източната и западната част, издълбани са две огромни щерни – цистерни, басейни за съхраняване на вода. Тогава е проправен и уникалният вход-стълбище, по който се влиза в храма от юг; той напомня по своята роля на Пропилеите в атинския акропол, но е доста по-груб и има по-мощно, силово излъчване, вместо елегантност; стъпалата му са високи от 30 до 50 см. След известен период на затихване, при римляните обектът не се руши, а преживява нов разцвет: върху изсечените в скалата помещения се надграждат - вече чрез каменна зидария - по 1-2 етажа допълнително, а върху платото на върха се оформя укрепление, цитадела, акропол. Така се стига до грамаден многоетажен комплекс: светилище – прорицалище – дворец – крепост.

Когато Римската империя започва постепено да завоюва Балканския полуостров (ІІІ-ІІ в.пр.Хр.), около Перперикон се разиграва прелюбопитна драма. Тъй като траките са били изключително мъжествен, войнствен и свободолюбив народ, след като завладели западните Балкани и Гърция, римляните не успели да завоюват земите им и така цели два века Рим има обща граница с Тракия! Към 70 г.пр.Хр. в в една от битките е пленен тракът Спартак. Скъпо струва това на Рим: само 3-4 години по-късно той им спретва най-голямото въстание на роби и гладиатори (всъщност това са били военнопленници) в края на старата ера, което трае няколко години, преди да бъде потушено. Към средата на І в.пр.Хр. Рим започва поредната кампания срещу траките. И прилага класическото правило “разделяй и владей”. Както споменах, бесите са владели Западните и Централните Родопи, като Перперикон – тракийската светиня – е бил на източната граница на земите им. Оттам на изток, през Сакар и Странджа чак до Черно море се е простирало силното Одриско царство. Римляните най-напред завоюват Перперикон и го предават със сила на одрисите. Тогава пламват братоубийствени конфликти между траките-беси и траките-одриси. Рим използва случая и нанася толкова силен удар на бесите, че те никога вече не успяват да се съвземат и практически са покорени, включени в империята. Одриското царство е присъединено около век по-късно.

Като се изкачите по мегалитното великанско стълбище, влизате в т.н. двор – площадка в центъра на досегашните разкопки. Там има един вдълбан в скалата трон с облегалки за ръцете.

На изток от двора по 5 големи каменни стъпала се влиза в т.н. церемониална зала. Подът на нейната западна част е в самата скала; но от едно място насетне подът й е продължавал на изток вече НЕ КАТО издълбан в скалата, А КАТО изграден от мощни дървени трегери; под него в скалата е издълбано подземно помещение на същата тази зала! На изток подземието свършва с нещо като олтар и малък некропол.

На запад от двора има зала, която е била покрита; в нейното подземие има голям некропол (8 гробници от мегалитен тип – със стени от огромни добре издялани каменни плочи). Непосредствено от северната й страна е разположена главната зала на светилището – тя никога не е била покрита, била е отворена под многозвездното родопско небе. В нея има издигната площадка с издълбан кръг със сферично заоблено дъно, с диаметър около 1 м и максимална дълбочина около 20-30 см. Предполага се, че там е пален големият жертвен огън на прорицалището и по него са търсели отговори на съдбоносните въпроси. Нали според античните автори именно тукашната гадателка предсказала на Филип Македонски, че синът му ще основе световна държава!

Ако се изкачите от двора нагоре - още един или два (?) етажа - стигате плоския връх на хълма, наречен от археолозите Акропол. Там също има един каменен трон, издялан в монолитен блок и обърнат на изток към възхитителната панорама. Има и две колосални щерни за вода, издълбани в монолитната скала. Има и входни прагове към слабо очертаните подови контури на различни помещения с неясно предназначение. Но има още и многобройни странни ванички, вдълбани едва ли не на всеки квадратен метър от плоския под. Според археолозите те са служени за приготвяне на ритуално, “осветено” вино, т.е. за мачкане на гроздовете, така че да пуснат сока си и той да се превърне във вино, почерпило тайнствена сила от светилището. Аз лично не съм много убеден в това тълкуване. Не ми е ясно защо ваничките за вино ще имат улей за изтичане? Нали сокът трябва да остане във ваничката, за да ферментира и да бъде събран и изпит? През улейчетата той би се излял направо върху повърхноста на скалата, което според мене е малко безсмислен ритуал. За хората ще останат само смачканите стъбла на гроздовете и люспите от зърната… Странно. Още по-странно е хаотичното им разполагане по скалния под. Този хаос ми напомни на нещо познато – на хаоса от скалните кръгове в светилището Палеокастро в Сакар планина, на запад от Тополовград!!! Колкото повече мисля за тракийските старини, толкова повече въпроси без ясен отговор възникват у мене. Но нали това е и основният чар на подобни експедиции?

взех да се безпокоя дали ще имам достатъчно осветление за снимки. На южния изход на Момчилград вместо да продължим на ЮИ по главното шосе за Ивайловград, завихме точно на изток и потеглихме по един затънтен път към село Татул. Баирите тук бяха много скалисти, песъчливи, потискащо безплодни. След няколко километра все пак се появи зеленина.

Селцето Татул сякаш е от 20-тина къщи. Беше съвсем притихнало и пусто. Единственият човек, когото видяхме, бе една широко усмихната възрастна туркиня, която не говореше български. Мислехме да търсим друг човек, но селцето взе, че внезапно свърши и разбрахме, че се отдалечаваме от него! Помолих Ягода да обърне колата и да се върнем. Тя го стори майсторски на тясното шосе. Сега вече в селцето заварихме по-млада жена, която работела в предприятие в Момчилград, знаеше български и любезно ни заведе до самото светилище, което е на не повече от километър южно от селцето. На полянката северно от скалата двама туристи – момче и момиче – си бяха опънали палатка и си варяха супа. Завидяхме им… От тях разбрахме, че само след 2-3 дена, от 10 май 2004, на хълма пристига екипът на Николай Овчаров, за да почне разкопките. Тогава светилището ще остане недостъпно за публика доста време. Ей, късмет сме имали! Благодарихме на туркинята и се втурнахме да разглеждаме и да снимаме в последните лъчи на слънцето.

Откъм селцето скалата не се издига много, но от изток, юг и запад тя има много стръмни и дълбоки склонове, а в подножието й се простира вълшебно красива тревиста долина с малка рекичка, която я обтича като в приказките. Скалата има форма на пресечена пирамида. Площадка с множество стъпала, платформи и ниши, издълбани по камъните. Самият връх е съвсем гладък от север, но от юг в него е издълбана съвършено особена ниша – правоъгълна, дълга към 1.5 м, широка към 70 см и дълбока към 40 см. Отгоре е издялана чудесна каменна дъга,

Татул: Фиг.5

която вероятно символизира небесния свод. [Фиг.5] Первазът на нишата, в двата края на който се опира дъгата, е ориентиран строго в направление изток-запад, т.е. полукръглият отвор, обрамчен от перваза и от украсяващата каменна дъга, гледа точно на юг. Доказателството за това ни бе дадено незабавно по много красноречив и убедителен начин: точно в този момент слънцето залязваше и близна перваза равномерно по цялата му дължина!

Ще изпреваря малко събитията. Когато след излета подреждах у дома снимките в аблума, сравних сегашната снимка на светилището край Татул с друга, заснета от същата позиция и публикувана в том 1 (1976) от 14-томната История на България, издадена от БАН. Забелязах нещо, което много ме ядоса. Като застанете пред гробницата с лице към нея, т.е. на север, ще видите, че от западната страна на нивото на перваза в скалата е оформено едно декоративно правоъгълно стъпало. На старата снимка то си е наред. На моята снимка личи, че от него е отчупено парче дълго към метър и широко към 20 см!!! На мястото на отчупването скалата е забележимо по-светла, а ръбовете й са нащърбени. Това злодейство е извършено, следователно, между 1976 и 2004.

Ох, как ми се иска да бъда само откривателят Индиана Джонунс, но не следователят Индиана Джоунс! Иде ми да възкликна, както на времето Левски е записал в тефтерчето си: “Народе!!!!!” Само че - нито аз съм Левски, нито това население е народ.

Очевидно ще дойда пак. Толкова нежна и загадъчна поезия има в това място, където се предполага, че е бил погребан легендарният певец Орфей... Но сега времето много напредна, притискаше ни нуждата да стигнем в разумен час до Ивайловград по шосе, което никой от нас не е минавал досега, т.е. малко ни притесняваше неизвестността.

Слава Богу скоро при село Звездел излязохме на централния път Момчиловград – Ивайловград точно на мръкване. Не можахме да видим панорамите. В падналия мрак просветваха светлинките на пръснатите тук-там селца. След като подминахме Крумовград голите баири свършиха и навлязохме в гора. Ясно бе, че отиваме в по-ниски и по-топли места. Спряхме по едно време за 15-тина минути и поразени наблюдавахме невероятното хилядозвездно родопско небе!

Не след дълго минахме покрай с.Глумово. Хелън ни каза, че там имало тракийски мемориал “Илиева нива” с параклис, паметник и чешма, посветен на зверски избитите през 1913 над 200 тракийски деца… Тъмнината беше, обаче, вече непрогледна. Часът бе към девет и половина.

По-нататък видяхме последователно две отбивки надясно съответно към селата Железино и Плевун. Искам да вметна нещо за тях. Знаех от една ивайловградска туристическа дипляна, че при Плевун има долмени. В момента ми бе ясно, че при този излет няма да ги видя и се бях примирил. Но на подробната карта на Източните Родопи имаше знак за долмен в тази област и той бе отпечатан при с. Железино, което е на 7-8 км СЗ от Плевун! Ами сега? Кому да вярвам? Изясних си въпроса чак след един месец – през юни на връщане от излет в Сакар планина се отбих в Хасковския музей и попитах тамошния археолог: Къде е всъщност долменът? Отговорът му ме стъписа: И при двете села има долмени! Ето ви пример за “информационното общество” в България. Леле, колко работа ми се отвори за следващата експедиция в този район!

Късно, вече към десет вечерта пристигнахме в Ивайловград, където в двуетажната си къща ни очакваха с нетърпение родителите на Хелън – леля Дана и бай Кръстьо (накратко Къчо).

Трудно ми е да опиша възторга си от тези чудесни хора. Сякаш попаднах под магията на някакво мое неизживяно детство. Те бяха толкова млади духом, толкова усмихнати, добронамерени и духовити… Два часа бай Къчо ни заливаше с весели спомени и вицове, смяхме се до припадък. През това време нагъвахме специалната солена пита на леля Дана, която за нас бе главната и най-приятна изненада; мръвките и салатата не можеха да ни впечатлят толкова. Пийвахме и от изумително доброто домашно вино (мерло и памид). Аз не си падам по червените вина, но това ме спечели веднага. То не бе нито слабо (като чистия памид), нито много силно (като мавруда или мелнишките вина). Бе точно премерено по средата, което го правеше изискано. Като добавим и съвсем леката сладка жилка, можете да си представите за какво явление става дума. “Какво да го правя? – пита поласкан от нашия възторг бай Къчо, уж че се оправдава. – Самото грозде си е толкова сладко, че избива и във виното! Никаква захар не е добавяна.”

Моля да ме извините, но не мога да опиша с какво удоволствие се отпуснахме в прохладните легла, натежали от впечатленията, уморени от пътуването, замаяни от гостоприемните домакини… Ако перефразирам известния виц за чукчата, ще се извиня пред вас по следния начин: “Любо - путешественник, а не писатель!”

Заспиваме. Потъваме. Ох, какво разкошно винце…