20-09-2004

20 септември 2004 17:30

Българският Индиана Джоунс из Сакар през юни '2004 (2)

Петото пътуване на Инди БГ за годината

Любомир Цонев

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (3) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (2) >>

Българският Индиана Джоунс и трите градинарки (1) >>

Първо пътуване за 2004 >>

Миналогодишните пътувания >>

Репортаж 5:

Село Хлябово, Тополовградско – средище на най-интересните и запазени тракийски долмени и мегалитни паметници в Сакар планина днес”

Ден 3 (12-06-2004)

Днес след обяд ще търся обект №6 според таблицата в част (1) на този пътепис. Според “Мегалитите в Тракия. Част І”, под редакцията на Ал. Фол, С 1976, той е двукамерен, без покрив, намира се в местността Купанов долап или Гайдаровата пещера, на 1.5 км ЮЗ от селото, на източния бряг на р. Дуан дере. От леля Златка разбирам, че наред с досега познатите ми имена, с които хората наричат долмените – “змейови къщи”, “капаклийки”, “хамбарчета”, тук употребяват още едно - “пещера”. Но като чу името на реката, леля Златка се разсмя: Не е Дуан дере, а Доган дере! Ние наричаме сега реката Соколица!

Добре е, че долменът е наблизо. Бай Петър подробно ми обяснява. Аз кимам с разбиране. Тръгваме заедно с Петърчо, естествено, който вече се бе наспал и нямаше търпение да търсим приключения.

От южния край на селото излизаме на ЮЗ по незалесени голи склонове с добра видимост. Заобикаляме отдясно, от север, бетонните съоръжения на резервоара за питейната вода и тръгваме по един черен път сред ливади и нивички. След 15 минутки стигаме до първата бадемова горичка, за която ни разправяше бай Петър. Но там пътят се разклонява – един вдясно слиза надолу към дерето в западна посока, а друг вляво тръгва над бадемовата горичка на юг. Ами сега? Кимах, кимах, а хич не си спомням как точно ме беше упътил бай Петър! Друг път трябва непременно да си записвам. След кратко съвещание с Петърчо поехме наляво, точно на юг.

Бадемовата горичка е, естествено, изкуствена. Засадена е преди 15-тина години и после е изоставена. Тя е рехава, в нея няма храсти, не пречи на погледа. За мене е голяма екзотика – за пръв път виждам как растат бадемите, които иначе толкова обичам да хрупам. По клонките виждам плодовете в зелена обвивка подобна на орехите, но още са съвсем незрели и не стават за ядене.

Тук допуснах грешка – вместо да си следваме пътя, тръгнахме направо през бадемите полека да слизам на югозапад. Не намираме долмена, но попадаме на един по-ниско разположен черен път и съглеждаме овчар. Запознахме се – Димитър. Стадото си стоеше кротко на 20-тина метра. Димитър пък се бе опрял неподвижен на гегата си. Обясних му закъде сме тръгнали и той любезно ни обясни, че трябва да се качим обратно нагоре по склона, да пресечем на юг тясната ивица гъста смесена гора, която се спуска по склона от изток на запад, и след нея да вървим през втора бадемова горичка. Като излезем и от нея, до една стара круша бил търсеният долмен.

Попитах Димитър ако знае и други долмени, дали ще ми ги покаже. Той отвърна, че сега бил зает – виж, ако дойда през зимата, тогава може. Махнах с ръка и потеглихме с Пепи през свежите треви нагоре и на юг. Яд ме беше. Ще имаш да вземаш, си рекох наум. Навсякъде едно и също поведение… Не стига, че местните са главните разрушители на долмените, ами сега се правят на техни защитници и ги крият от туристите – като че ли аз с това дете приличам на иманяр. Явно вече цялото село е разбрало, че един софиянец е дошъл тук да търси злато – “тяхното си злато”…

С удоволствие вървяхме без пътека през високите свежи треви. Прекосихме малката смесена гора и второто бадемово насаждение. Малко на ЮЗ от него забелязах пръснати по склона каменни грамади и “наострих уши” – тук някъде трябва да бъде. Обиколихме няколко от най-големите скали, но там нямаше нищо. В един момент се извърнах и на 50-тина метра над мене видях две успоредни стърчащи плочи – там бе търсеният долмен! Викнах Петърчо, който обикаляше по съседни камънаци и двамата се срещнахме при долмена. Бяхме щастливи от находката и

Пепи и аз сме щастливи – открихме двукамерния долмен в местността Гайдарова пещера, югозападно от с. Хлябово. Чудесен, но злосторници са махнали покриващите плочи!

изненадани от големите размери и сложната конструкция. Долменът бе двукамерен, но имаше и широка фасада. За жалост каменните плочи от фасадата бяха доста наклонени напред. Също така за жалост и двете камери бяха отхлупени – покривните плочи бяха изместени встрани.

Постояхме няколко минути да си починем. Бе към 17:30. Божественото слънце не напичаше, а само хвърляше загадъчна и топла светлина върху долината. Свечеряването бе доловимо и създаваше най-подходящата атмосфера за нас.

е била подкопана и се бе срутила вътре в помещението. Направи ми впечатление, че тук и подът бе застлан с плочи!

Съоръжението като цяло бе занемарено, може би от две-три десетилетия. Бе гъсто обрасло с невъобразимо противни бодливи къпинови храсталаци, които се вият като лиани, и от неимоверно инатливи и също така много бодливи дрянови едри храсти. Чистих към 2 часа с ножовката, а Петър с тоягата избутваше отрязаните стъбла по-далече и настрани. С приятно удивление забелязах в избуялата трева наоколо някакви камъни, забити наоколо в кръг с диаметър 8-9 метра. Ами да – това бе т.н. крепида, която траките са направили, за да поддържа насипаната върху долмена могила от пръст и да не й позволи да се разпилее. Досега бях чел за крепидите, но не бях виждал толкова запазена, “класическа” – като по учебник по археология… Снимах я, макар че трудно личи сред високите гъсти треви и билки. Г.Бончев и К.Шкорпил срещали често такива каменни кръгове по Сакар, но според тях това са именно крепиди от отдавна разрушени долмени, а не кромлеци, както решили на пръв поглед. Така че до момента не съм видял добре дефиниран кромлек в Сакар и Странджа. Само открития през лятото на 2003 от Г. Китов на юг от Хисар, при с. Старо Железаре. Там целият кромлек е бил засипан с могила. Пустите му траки! Хич не разбирам страстта им към трупане на земни могили върху какво ли не. Не че има някакво значение, ама не я разбирам и това си е!

Взе да се здрачава, леля Златка щеше да се тревожи. А и се бях изпотил и изморил вече здравата.

Огледахме Гайдаровата „пещера” за последен път и поехме в прохладната дрезгавина обратно към Хлябово. Обратният път ни бе ясен, много по-лек и го вземаме бързо. Намерихме и три доста големи сърнели, на които се зарадвах много! Пепи не беше ял такива, но оцени красотата им.

Навлязохме в селото от юг, при същия резервоар за водата, откъдето го напуснахме преди 3 часа. Там имаше и чешма, на която утолихме жаждата си и се плиснахме за ободряване.

Като навлязохме в първите улици на селото, ми направи впечатление една странна ограда – наред с обикновените греди и дялани неголеми камъни, в нея бяха използвани и доста големи плочи от местните шисти. Изглеждаха мно-о-о-го подозрително. Пепи, виж! – Обърнах се към младия Индиана Джоунс. - Това май са плочи, отмъкнати ако не от местните долмени, то поне от техните крепиди! Я да ги снимаме!

Поразчистихме надвисналите клонки на дърветата в двора, за да се открият и осветят по-добре плочите. Действахме внимателно, та да не чуе собственикът и да ни се скара. Докато снимах, Петърчо съобразително ме предупреди: Ама да не излагаш селото с тези снимки! Няма – обещах сериозно. Но не можех да се отърва от усещането, че съм криминален фоторепортер от археологическо списание...

…

Този път вече нито леля Златка, нито бай-Петър се бояха от гъбите – имаха ми доверие. Не ги мих изобщо – бяха толкова чисти и запазени, съвсем пресни! Пепи сам ги наряза и ги сложи в цвъртящото на газения котлон тиганче с масълце. Поръсих ги със сол и чер пипер. И отворихме двулитровата бутилка „Ариана”…

Домакините бяха поразпитали през деня за останалите долмени в околността. Говорили бяха с Георги Желязков, който е бил председател на поземлената комисия. Поговорили и със съседа си Янко Петров, който е ловец и има желание да работи върху проект за ловен туризъм със субсидии от ООН или Европа. Както можеше да се очаква – никой не се сещал за имената на местностите, където трябва да се намират другите 2-3 долмена около Хлябово, споменати в книгата “Мегалитите в Тракия. Част І и ІІ”, С 1976 и 1982. Бай Петър и леля Златка обещаха да разпитват още. Но на мене ми стана ясно, че ще трябва от София да потърся и “ямболската връзка”, за да ида да разпитам за долмените в тамошния музей и да не ме посрещат като иманяр, а като добронамерен турист със сериозни интереси към мегалитите. Дано да стане…

Ден 4 (13-06-2004)

Сакарска жега от сутринта. Днес няма да правим големи експедиции. Леля Златка реши да ни покаже лично едни специални ритуални – може би жертвени – ямки по камъните източно от селото, които тя нарича “понички”. Бай Петър не се стърпя и ни се притече на помощ – за да не ходим дълго по жегите, ни качи на колата си. Спусна се до центъра на селото, зави надясно и в източния му край пак зави по един тесен асфалтиран път надясно. След 1-1.5 км спряхме на един разклон. Надясно пътят ставаше обикновен, черен и вървеше към ловната хижа „Звезда” южно от селото. Наляво пътят се спускаше на юг към изоставената кариера за гранит.

Доста ни учуди тази ямка в една скала, източно от с.Хлябово. Според леля Златка това е жертвена ямка на траките. Аз пък, честно казано, още не мога да реша

Бай Патър пое обратно към селото, а леля Златка ни поведе право на изток през пръснатите тук-там по голия склон лозя. Долът, източно от Хлябово, се наричал Курбан дере. Леля Златка свързва това име с едновремешната ритуална роля на “поничките”. Тя ги търсеше много самоотвержено и скоро ги намери. Снимах ги, но в София като отворих статията на Г. Бончев, разбрах че той е имал предвид други ямки, а не тези. Явно някога ще трябва да продължа търсенето. Сега жегата ставаше непоносима.

Минахме през гората в местноста Евджика, да погледне и леля Златка протодолмена и скалната гробница. Тя остана доволна, че сме ги прочистили, настоя да срежем още няколко стъбла на храсти, поникнали по процепите в скалата. Тръгнахме да слизаме надолу към селото, покрай хижа „Звезда” и микроязовирчето. Тогава тя ми рече: Любо, ще взема да напиша статия за тебе в тукашния вестник “Сакар”. Защо? – питам. Ами защото вършиш добра и полезна работа. Дори и заглавието вече измислих: “Индиана Джоунс от София дойде да почисти Хлябовските долмени”!

Заедно с Пепи открихме още две жертвени ямки източно от с. Хлябово. Той специално настоя да ги снимаме

Хапнахме за обяд и полегнахме – единственото разумно нещо в горещия следобед.

яркочервена престилка и златисто бродиран нагръдник. Спомена, че пекла дори някакви специални погачи, за да ги снимат етнографите. Те били в селото цял месец, нощували тук по къщите. Ръководителят им се казвал Рачко Попов. Като те гледам, рече леля Ивана накрая, мога да ти имам доверие. Като се върнеш в София, намери този човек, в етнографския музей. Предай му много поздрави, кажи му да ми се обади по телефона и му кажи още, че го каня пак на гости! Аз послушно си записах името и телефона, както и пожеланията и заръките. После леля Ивана добави: Дай му и тази бутилка с домашна ракия!

В този момент третата леля Иванка ми поднесе за подарък торбичка с едри жълтооранжеви афъзки от градината й. А пък домакинята леля Иванка ми сложи в ръцете също една бутилка хлябовска ракия и ми пожела много здраве и щастие. Направо ме трогнаха тези жени. Не съм свикнал на подобна сърдечност от хора, с които съм бил, кажи-речи, 1един-два часа. Към 13:15 се качих на малкия автобус Тополовград – Хасково и потеглих. Честно казано не ми се прибираше в София – с нейните жилищни и психо комплекси и шумотевица. Имах един час свободно време в Хасково, преди да се кача на автобуса за София.

Щастлив съм, че се снимах заедно с трите лели Иванки! Май че и те бяха щастливи от срещата ни!

Реших да ида в историческия музей (той е само на 10 мин пеша от автогарата) и да поразпитам за долмените. Представих се на археолога и той любезно ми обясни каквото знаеше. Сакар планина до Тополовград сега е включена в Хасковска област. Но преди това била в Ямболски окръг. Затова сега ямболският и хасковският исторически музей сключили помежду си джентълменско споразумение и си поделили тази територия за научни изследвания – ямболският изучава долмените от с. Българска поляна на изток, а хасковският – от с. Черепово на запад. Добре, питам аз археолога, във вашата зона къде мога да видя долмени? Той тежко въздъхна, смукна от цигарата, погледна ме с безнадеждна умора и тъга и рече: “Почти никъде вече. Имаше няколко, разположени близо един до друг при с. Оряхово. По едно време селяните полудяха и почнаха да ги събарят наред с булдозери! Намесихме се аварийно и пренесохме един поне оттам, та го монтирахме тук в тревната площ до входа на музея. Може би си струва да идете в с. Изворово – там май има един. Преди време местен селянин го бутнал с трактора си, но след това цялото му семейство се разболяло и той, гузен, панически го възстановил. Така че макар и не 100% автентичен, все пак засега там има поне един долмен. Еднокамерен.” А какво ще кажете за чудесния долмен при с. Остър камък, югозападно от Харманли? Там, според статия на Георги Бончев от 1901 трябва да има 2 цели и 1 рухнал долмен. Преди месец с колеги успяхме да намерим най-известния и най-красивия, но беше рухнал. А останалите два къде са? “Хич не е рухнал! Подкопан е бил от иманярите с 30-40 см! А другите ги няма вече! Издирвахме ги и ние до време, но така и не можахме да ги открием. Просто ги отписахме.”

Благодарих на специалиста-археолог и си тръгнах към автогарата. Сведенията, които – както се убедихте - продължавах упорито да събирам, потвърждаваха за голямо съжаление една вековна българска традиция за унищожаване на мегалитни паметници… Изглежда скоро този разрушителен нагон действително ще ни лиши завинаги от тях.

Приятели-читатели! Побързайте да се насладите на истинските мегалити в Сакар и в България изобщо. Все по-малко време ви остава!

…

На другия ден следобед сложих ракията на леля Ивана Палушева в непрозрачна торба и се запътих към Етнографския институт при БАН. Запитах портиера за г-н Рачко Попов. Имам да му предам едно лично послание от една мила лелка от Сакар планина. Малко се сепнах, като разбрах, че г-н Попов е самият директор на института!

Влязох, представих му се и му предадох поздравите. Той веднага се сети за кого му говоря и страшно се зарадва. А като поставих на голямата маса в кабинета му и шишето с хлябовската ракия, направо щеше да падне. “Рядко, каза ми той, се случва да срещна толкова сърдечни хора!” И аз съм на такова мнение, вметнах.

Оказа се, че й е телефонирал още същата вечер!

Достоен човек! Слава Богу, има и такива.