|
|
На 17 март в
“Още инфо” под заглавието
"Французи
откриха в Северозападна България най-древните човешки рисунки и
писмени символи" бе публикувано известие за една находка по
информация на руското електронно издание Лента.ру. Не разполагам с
данните на откривателите, за които се съобщава, че са антрополози
от Института за изследване на предисторическата епоха и геология
при университета в Бордо, затова ще се спра само на някои най-общи
положения. Повече информация за откритието публикува
BBC News
World.
|
 |
 |
|
Пещера
Магура, Скални рисунки, © 1981, Д-р Асен Чилингиров |
В края на
60-те и началото на 70-те години от миналия век находки от
предисторическата епоха в Северозападна България и особено в
граничещата с нея област в Сърбия при местността Лепенски Вир
събудиха твърде голям интерес сред изследователите на ранните
култури в Европа. Тези находки обикновено се датират в неолита,
т.е. в VІ-ІV хилядолетие пр. Хр. Между тях има не само значителен
брой произведения на каменната и глинена пластика с висока
художествена стойност, но и писмени знаци – и то не само
пиктограми, а и графеми, както наричаме буквените знаци. Тъй като
такива археологически находки се явяват в пълно противоречие с
възприетите от науката представи за ниската степен на културата в
този район на Европа през съответната епоха, за тях специалистите
обикновено предпочитат да мълчат – находките се поставят в
определени за тях чекмеджета и никой не смее да се произнесе за
техния произход и за връзките помежду им, а заниманието с тях се
счита за твърде опасна тема. Примери за такова отношение на
«специалистите» има много, но най-очебийно то се проявява спрямо
скалните рисунки от пещерата Магура до Белоградчик и
плочката-печат от Караново. Тъй като новото откритие има допирни
точки и с двете, считам за необходимо да дам на българските
читатели някои обяснения за тях.
|
Ще се
спра тук първо на скалните рисунки от пещерата Магура при
Белоградчик.
Читателят напразно ще търси в българската научна литература
някаква публикация за тези тях. След проведените през 1961 и
1971 изследвания от Археологическия институт при БАН под
ръководството на ст.н.с. Николай Джамбазов и ст.н.с. Румен
Катинчаров резултатите от тях бяха публикувани както в
списание “Археология”, така и в Известията на Археологическия
институт. Описани са подробно фрагменти от глинени съдове и
оръдия на труда от неолита, от ранната бронзова и ранната
желязна епоха, а в главната публикация на |
 |
|
Част от
костта от пещерата Козарника със знаците,
©
BBC News |
материалите
от 1974 се споменава между другото и че „пещерата е известна не
само с богатите културни останки, но и с оригиналните скални
рисунки – истински шедьовър на първобитното изкуство, което с
основание предизвиква голям научен интерес.“
Толкова
по-странно е, че въпреки този „голям научен интерес“ към
рисунките, не само не се посочват техните главни особености, а в
специалната научна литераутра не се дава за тях дори
най-елементарно описание и любопитството на туристите-посетители
се задоволява единствено от някакви брошурки и диплянки без
каквито и да било претенции за научна обосновка. Всички тези
издания повтарят в съкратен вид отпечатаната преди 50 години в
списание “Изкуство” статия на дългогодишния изследовател на
праисторическата култура в България Васил Миков, която макар и да
е без големи амбиции за научно издание на паметника, съдържа
подробно описание на рисунките. Той отнася датировката им към
последния период на бронзовата епоха, позовававайки се на
изпълнени в геометричен стил рисунки върху глинени съдове от Южна
Унгария, като отбелязва географската близост с целия район на
Дунава между устията на Тиса и Искър. Там по-късно ще бъде открита
културата Лепенски вир, произхождаща обаче от значително по-ранна
епоха. В своето описание на рисунките Миков ги разглежда като
„фалически и ловни сцени“ с тацуващи женски фигури, които
„напомнят и на известните по-късно Дионисиеви оргии от вакханки,
сатири и Пан“. Той отбелязва също така, че рисунките се отделят от
стената, като изпъкват на около 1 до 1,5 см от нейната повърхност
„поради изветряването на меката варовикова скала, останала извън
рисунките“. Върху тези особености на скалните рисунки от пещерата
Магура не се спира по-късно никой изследовател. Описанието им е
повторено със съкращения и във втория том от Енциклопедията на
изобразителните изкуства в България, заедно с посочването на един
тяхен твърде отдалечен в техническо, стилово и географско
отношение паралел от пещерата Парто Бадиско в Южна Италия, чиято
датировка при това е твърде съмнителна.
Макар че
тези скални рисунки са извън областта на моите специални
изследвания, аз се възползвах през лятото на 1981 от възможността,
която ми предостави швейцарската авиокомпания
Swissair,
да ги проуча и публикувам за нейна сметка. Проучванията ми, както
и извършеното тогава от мене заснимане на рисунките бяха отразени
в една моя статия в швейцарско списание, отпечатана през 1982;
по-късно, през 1986, те бяха включени и в моята издадена на немски
език «Културна история на България», излязла във второ издание
през следващата година. На тях посветих и една лекция от курса ми
по (пред)история на българската култура, изнесен през втория
семестър на 1998 във Факултета по славистика в Хумболтовия
университет в Берлин. Тъй като резултатите от тези мои проучвания
и моите публикации не са известни на българските читатели, бих
искал тук да отбележа най-важните особености на тези рисунки –
имам предвид не тяхното описaние
и тълкувание. Има а два факта, които считам за особено важни по
отношение на датировката им, като я поставят в съвършено различна
светлина от тази, каквато им се дава в българската
научно-популярна литература:
1. При
ритуалния танц в центъра на изображението заедно с хората участват
и животни-птици, каквито не е известно да са живели по нашите земи
през историческата епоха, т.е. след последната ледена епоха. Тъй
като всички останали изображения са предадени съобразно
възможностите на художника твърде натуралистично, имаме достатъчно
основания да смятаме, че той е нарисувал и тези същества тъй,
както ги е видял, а не ни представя някаква своя фантазия – да
изобрази измислено същество не би отговаряло нито на
предполагаемата цел на неговото художествено произведение, нито на
степента на духовното му развитие, доколкото можем да съдим за
него въз основа на останалите изображения.
2. Още
В. Миков отбелязва обстоятелството, че багрилото от птичи тор, с
което са изпълнени рисунките, е указало консервиращо въздействие
върху скалата, така че нейната повърхност се е запазила от
сублимация (изпарение) и по такъв начин тези рисунки изпъкват
върху нея с 1 до 1½ см. Макар и да не знаем с каква скорост и в
какви размери скалата се изпарява за определен срок, ние можем
само да допуснем, че за да се изпари толкова дебел слой от нейната
защитена от ерозия и валежи повърхност са необходими много десетки
и дори стотици хиляди години.
Тези две
обстоятелства счетох, че ми дават достатъчно основания не само да
датирам скалните рисунки от Магурата в епохата преди последното
заледяване на Централна Европа, но и да твърдя за тях, че
представляват най-ранният паметник на изобразителното изкуство в
Европа, който засега познаваме.
Костта от
«неизвестно животно», върху която са надраскани странните знаци от
пещерата Козарника и връзката на находката с Кватерновия период (Quaternus)
ни дават повод да преразгледаме отново въпросите за хронологията
на различните геологически периоди. Както е известно, тази
хронология се определя – най-общо казано – главно от времето на
разпадане на известни изотопи от тежките метали и тяхната
концентрация в дадени геологически слоеве. Допреди около едно-две
десетилетия се считаше, че процесът на разпад в ядрата на тези
тежки метали не подлежи на промени. От твърде скоро знаем обаче,
че този разпад не протича равномерно и може да бъде
повлиян, и то в твърде значителна степен, от известни събития,
като локални и глобални катастрофи от голям мащаб – примерът с
изригналия преди четвърт век вулкан Света Елена в щата Вашингтон,
САЩ, показа, че за по-малко от едно десетилетие може да възникнат
геологични формации и да настъпят химически и физически процеси,
за каквито при «нормални» условия са нужни много милиони години.
Но какво
значи тук «нормални условия»? Може ли изобщо да се допуска, че
процесите, при които земната повърхност се е нагънала, са
протичали плавно и постепенно в течение на милиони години, като в
някаква изолирана лаборатория, както твърдеше досега геологията?
Или че за нейното застиване също са били нужни милиони и милиарди
години? Най-елементарните опити от обикновения живот показват, че
и застиването трябва да е станало в твърде кратко време, защото в
противен случай земният релеф би изглеждал напълно различно. А и
до какви промени във възгледите за устройството на нашата Земя и
за живота върху нея водят откритията в биологията през последните
години? Това са въпроси, които новите археологически открития ни
карат да премислим и преосмислим. Тези въпроси ще бъдат и предмет
на поредица статии, които ще последват през близките седмици. |
