|
|
|
Археологията е наука на загадките.
Именно тяхното търсене, перипетиите при диренията и постигнатото
накрая откритие създават романтичния ореол на учения, показан така
добре в книгите на Керам или филмите за Индиана Джоунс. За хората
са легендарни големите археологически открития като намирането на
Троя от Шлиман или на Мачу Пикчу от американски изследователи през
1911.
|
 |
Всъщност трудът на археолога е доста
по-различен от филмите. Той преминава през дълга подготвителна
работа в библиотеките, мъчително търсене на финансови средства,
прозаична организация на разкопките. Самите проучвания обикновено
се провеждат при тежки климатични условия. Откритията далеч не
спохождат изследователя всеки ден или дори кампания. И все пак
всичко се забравя, когато целта е постигната и са намерени
доказателствата за преследваната от археолога цел. Като страна със
забележителни паметници, в България са ставали множество важни
открития. Достатъчно е да се споменат локализирането на първата
българска столица Плиска от братя Шкорпил или проучването на
тракийския град и царска резиденция Севтополис от Д. Димитров.
Всяка година археологически екипи
разкопават великолепни тракийски гробници, сред които блестят
паметниците при Свещари, Старосел, Казанлък и много други.
Несъмнено едно от тези големи открития е великият Перперикон.
Необикновеният археологически обект
се намира върху каменен хълм на около 20 км. североизточно от
днешния град Кърджали. Започналите след 2000 мащабни разкопки
постепенно разкриха картината на грандиозен скален град, чийто
апогей е в римската епоха. Тогава той е заемал хиляди квадратни
метри изсечено в камъка пространство. На самия връх се извисявал
мощен Акропол, ограден отвсякъде с жилищни квартали, дворци,
храмове, чиито долни етажи са издялани в скалите.
Но историята на Перперикон е
започнала хилядолетия по-рано, когато хората са обожествили
величествената скала. Хипотезата за наличието на голям скален храм
на Перперикон е изказана доста отдавна в историческата наука. По
една или друга причина обаче се появиха много свободни
интерпретации, отнасящи култовото място към различни епохи. Само
целенасоченото и правилно проведено археологическо проучване
можеше да внесе яснота в хронологията и предназначението на
свещения комплекс.
Именно в хода на това изследване се
породи хипотезата, че точно на Перперикон се е намирало едно от
чудесата на древния свят - светилището с прорицалище на Дионис.
Смята се, че откриването на този храм ще е равнозначно с
намирането на Троя или Микена. Това е карало мнозина археолози и
историци в последните стотина години да пробват своя късмет в
търсенията. Но доскоро така и не се бе стигнало до откриването на
храма на Дионис. Причината се крие във факта, че сведенията на
античните автори са оскъдни и без конкретна локализация на
свещеното място.
Пръв за прочутия храм споменава
бащата на историята, Херодот. Описвайки похода на персийския цар
Ксеркс срещу елините в 480 г. пр.Хр., той разказва как страшната
армия минала по беломорското крайбрежие, недалеч от южните
склонове на Родопите. Някъде там владетелят на персите отседнал на
стан и започнал да приема пратеници на многобройните тракийски
племена. Всички поднесли васална клетва и били принудени да се
включат във войските на цар Ксеркс. Не приели подчинението само
сатрите. "Сатрите, доколкото знам - пише Херодот - не са били
подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да
са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити
с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават
прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината.
Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите;
жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно".
От тези данни се разбира, че светилището на Дионис се е намирало
някъде в Родопите и било пазено от тракийското племе на сатрите,
чиито жречески род били бесите. По-късно наименованието "беси" се
разпространява върху всички траки в Родопите, докато определението
"сатри" е забравено.
Свещеното място било на висок скален
връх и трябва да се предположи е представлявало мегалитно
съоръжение, с каквито най-богати на Балканите са именно Източните
Родопи. Но най-важната част от сведението е, че светилището
представлявало и прорицалище с жрица-оракул, чиито съвети по
правдивост с нищо не се отличавали от откровенията на прочутата
гадателка в Делфи. Именно тези думи на Херодот дадоха основание на
известния български историк Александър Фол да нарече търсения в
Родопите храм на Дионис "северен Делфи на неелинизираните траки".
Друго сведение за прорицалището на
Дионис визира като време средата на I в. пр.Хр., но е оставено от
живелия почти две столетия по-късно римски историк Светоний
Транквил. В съчинението си "Животът на дванадесетте цезари" той
описва прорицанието, дадено на рождения баща на първия римски
император Октавиан Август, командвал по това време легионите из
пределите на Тракия: "...Когато Октавиан, бащата на Август, водил
войската си някъде из отдалечените части и в Свещената гора на
Дионис се допитал до оракула на бога за сина си, било му
потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят,
понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се
издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение
като това, което получил и самият Александър Велики, когато
принасял жертва на същия този олтар".
Дори само тези две знаменити
личности да са посетили храма на Дионис, това го прави едно от
най-забележителните места в древния свят. Много е важна и
информацията за винено-огнения обряд, извършван върху олтара. Тя
вече ни отвежда към информацията, оставена в І в. пр.Хр., от
елинския учен Александър Полихистор (Многознаещия). Неговото
оригинално съчинение е загубено, но е оцеляло цитирането му в
съчинението "Сатурналии" на късния римски историк Амбросий
Теодосий Макробий, живял в края на ІV - началото на V в.сл.Хр.
Преди това обаче Макробий ни
съобщава интересното сведение, че за древните траки главен бил
култът към Слънцето, макар в тази епоха той да се появява под
различни, често странни имена. В прочутото светилище през деня
(горната сфера) бил честван бога на слънцето, Аполон, а през нощта
(долната сфера) - Дионис. Точно тогава към прозиращото в залата
без покрив осеяно със звезди небе лумвал пророческият огън, пален
върху олтара. Аполон и Дионис, в техните тракийски форми, били
двете страни на изповядвания основен слънчев култ. Защото
съвременните историци вече доказаха, че под тези късни гръцки
имена се крият древни тракийски божества с не съвсем ясни днес
имена и доста по-непривични функции. Предполага се, че прототип на
Дионис бил Загрей - суров и мрачен бог на земята, съвсем различен
от веселото елинско божество. В римската теологична система се
появяват наименованията Либер и Сабазий, често обединяващи
функциите на по-ранните богове. Сведението на Амбросий Теодосий
Макробий свидетелства, че култът към Дионис в неговото главно
светилище се съхранил в Родопите чак до началото на V в. сл.Хр.
когато, според известните данни, там било прието християнството.
Цитирайки древния Александър Полихистор, той ни съобщава: "На
върха Зилмисос на този бог е посветено светилище с кръгла форма,
чиито покрив е отворен в средата. Кръглото светилище представя по
този начин формата на небесното светило. Светлината прониква от
върха на покрива за да покаже, че Слънцето осветява всичко със
светлина, която то хвърля от височината на небето, и когато
възхожда, Вселената се разкрива".
Явно светилището на Дионис е било с
кръгла форма и без покрив отгоре. Освен да се наблюдава Слънцето и
звездното небе, очевидно това било направено заради лумващия
високо нагоре огън на прорицанието, засвидетелстван от Светоний.
Научаваме и древното име на скалния връх с мегалитно светилище,
отбелязан още от Херодот. Траколозите са единодушни, че под
Зилмисос трябва да се разбира Залмоксис. Става дума за
историзираното тракийско божество-цар, появило се още в Платоновия
"Хармид" и задържало се чак до ІV-V в. сл.Хр. Едва ли има
по-подходящо наименование за хълм, където се намира най-прочутото
светилище и респективно - най-високото място в идеологическата
схема на тракийската религия.
Последното известно сведение за
храма на Дионис е оставено от римския автор Дион Касий Кокцеан,
живял през ІІ-ІІІ в. сл.Хр. Тези данни не касаят толкова
локализацията на светилището, колкото един военно-политически
конфликт, свързан с него. През 29-28 г. пр.Хр. пълководецът Марк
Лициний Крас предприел мащабни военни действия срещу независимите
тракийски племена на Балканите. Той опустошил тяхната земя с
изключение на тази на одрисите. "Тях пощадил - пише Дион Касий -
понеже са почитатели на Дионис и в това време го посрещнали без
оръжие. Подарил им и земята, в която честват бога, като я отнел от
бесите, които я владеели".
Едва ли е случайно, че военната
акция била извършена по заповед на Октавиан Август, чиито баща
преди няколко десетилетия е разбрал в храма на Дионис за
бляскавото предопределение на своя син. Но бесите не се примирили
със загубата. В 11 г. пр.Хр. те се вдигнали на бунт срещу
римляните и одрисите, като главна цел била отвоюване светилището
на Дионис: "В същото това време тракиецът от племето на бесите
Вологез, жрец на почитания у тях бог Дионис, чрез многобройни
предсказания спечелил на своя страна неколцина и като въстанал
заедно с тях, победил и убил Раскупорис, син на Котис, а след това
без бой, само със славата си на пророк, отнел войската на чичо му
Реметалк и го принудил да избяга." Така въстанието на бесите срещу
одрисите е било ръководено от първожреца и главен прорицател в
светилището на Дионис, Вологез. Без съмнение той бил и цар на
бесите, както се полагало според политическата система на траките.
Водените от него войски разгромили одрисите, убивайки и
прогонвайки техните владетели от т.нар. "сапейска" династия.
Тогава се намесили римските легиони, командвани от легата на
Октавиан Август, Луций Калпурний Пизон. Те преследвали бесите в
Родопите, но първоначално претърпели тежко поражение. Чак след
това Луций Пизон успял да усмири непокорното племе, заради което в
Рим му бил устроен триумф. Историята мълчи какво се е случило със
светилището на Дионис, но вероятно римляните е трябвало да зачитат
хилядолетните религиозни традиции на тракийския народ. С това се
изчерпват данните на античните автори, визиращи прочутия храм на
Дионис в Родопите.
В обобщен вид наличните факти са за
голямо мегалитно светилище, изсечено на скален връх някъде из
Родопите. За да може да бъде споменато като много известно от
Херодот в V в. пр.Хр., то би трябвало да функционира от столетия.
Търсеният култов паметник трябва да е с овални очертания и без
покрив отгоре. Като се има предвид дълбоката древност, в която е
създадено светилището, това вероятно е било грубо оформено в
камъка кръгло съоръжение, за каквито има данни в Странджа, Сакар и
Източните Родопи. В него задължително трябва да има голям олтар,
върху който се е палел огънят, по чиято височина са се извършвали
предсказанията.
Ето това са фактите, с които
разполагат учените при диренето на светилището на Дионис.
Александър Фол остроумно нарича търсачите "ентусиасти" и изтъква
техните обективни трудности. Работата е там, че от основното
сведение за локализация, споменаването на Херодот, става
единствено ясно, че храмът остава вдясно от пътя на Ксеркс при
движението му по беломорското крайбрежие от изток на запад. Това
дава възможност той да бъде навсякъде в Рило-Родопския район.
Освен всичко останало, популярността на Дионисевия култ в Родопите
предполага наличието на много негови светилища. И все пак едно от
тях е било главно и именно него са имали предвид античните автори.
Дори отбелязаният по-горе основател на тракологията като наука се
изкушава и предлага две възможности за локализация.
Едната има повече емоционален
характер и е свързана със силното въздействие върху съвременниците
на прорицателката Ванга - става въпрос за местността "Рупите",
където има древно светилище, датиращо от ранножелязната епоха. Тук
обаче трябва да се отбележи, че подобни култови места има едва ли
не на всеки втори връх в този район. Повече внимание предизвиква
второто предположение на Александър Фол. То се базира на едно
изключително интересно сведение, оставено от живял най-общо в
ІІІ-ІІ в. пр.Хр. автор, носещ условното име Псевдо-Аристотел. В
определен смисъл изворът може да се използва общо за
идентифициране на древните тракийски светилища на бог Дионис:
"Разказват, че в Крестония, край земите на бисалтите, хванатите
зайци имат два черни дроба и че там има някакво място, дълго един
метър (30-33 м), в което каквото и животно да влезе, умира. Имат и
едно хубаво и голямо светилище на Дионис, където, разказват, се
провеждал празникът и жертвоприношението. Когато богът
възнамерявал да изпрати плодородна година, появява се голяма
светлина от огън и това виждат всички, които пребивават около
светилището. Ако богът реши да прати неплодородна година, тази
светлина не се появява, а мрак покрива мястото, както през другите
нощи".
Обредът несъмнено е сходен с
описания от Светоний и Макробий, което свидетелства за близост в
изповядвания култ. Подозрение обаче буди отдалечеността на
Крестония от местоположението на Ксеркс в 480 г. пр.Хр. - между
Дойранското езеро и Струма. Това прави не съвсем приемлива
локализацията на главния храм на Дионис в дебрите на свързаната с
Беласица планина Дизорон над полето до днешния Килкис(Кукуш).
Един от най-ентусиазираните търсачи
на светилището на Дионис е пловдивският археолог Костадин Кисьов.
Вече години той предлага разнообразни решения, определящи храма на
различни, често доста отдалечени места из Родопите. Например през
2002 неговата финансирана от известно предприятие за производство
на алкохол експедиция "откри" светилището на Дионис в околностите
на Доспат. А през август 2003 вестниците гръмнаха, че Кисьов е
намерил култовото място недалеч от Пещера. После се оказа, че
фиксираният обект не е по-ранен от ІІІ в. пр.Хр. Това ще рече, че
не може да бъде споменат от Херодот в V в. пр.Хр., а е абсурдно да
е бил посетен от Александър Велики, защото когато е бил създаден,
на македонския трон е бил далечният му потомък, Филип V.
Приведените примери показват
трудностите при локализацията на Дионисовото светилище. Грешките
са неминуеми и произтичат от огромното желание на изследователите
да открият дълготърсения храм. Не случайно през лятото на 2003
дори известният български археолог Георги Китов сензационно обяви,
че го е открил... на Старосел, т.е. в подножието на Стара планина.
В повечето случаи учените пренебрегват данните от археологическата
среда и тръгват от предварителни постановки, основани на някои
исторически факти и на логиката. А последната често подвежда.
Вероятно най-разпространеното
заблуждение е, че светилището на Дионис се намирало във високите
части на Западните Родопи. То отново се базира на крайно неясното
сведение на Херодот, че сатрите живеели във високите планини,
покрити с гори и сняг. Самият историк признава, че въобще не
познава вътрешността на Родопите освен по разкази (“...доколкото
знам”). При похода си към Гърция Ксеркс минава по тясната
крайбрежна ивица до Бяло море и Родопите остават на север.
Всъщност пасажът у Херодот дава движението между реките Марица и
Места. Почти през цялото време на похода персийските войски са
виждали високите южни дялове на голямата планина, известни днес
под името Гюмюрджински Снежник. Едва ли някой от войните е
подозирал, че зад стръмните и заснежени върхове се крият ниските и
плодородни дялове на Източните и Средните Родопи.
Изключително важно, и останало извън
вниманието на изследователите, е сведението на Дион Касий относно
войната между беси и одриси за владеенето на Дионисовото
светилище. Според автора на "Историческа география на тракийските
племена" - Тошо Спиридонов, дори по време на най-значителното
разширение на Одриската държава при Ситалк (444-424 г. пр.Хр.),
границата между двата големи тракийски народа минавала в Източните
Родопи или днешната Кърджалийска област.
След упадъка на одрисите в ІV в.
пр.Хр. родопските племена предприели настъпление на североизток и
изток. В следващите векове се установила постоянна граница, като
одрисите населявали равнината по течението на Марица, а бесите
обитавали планината на запад. Но това означава само едно.
Светилището на Дионис се е намирало около раздела между одриси и
беси, за да може в 29-11 г. пр.Хр. да бъде давано от римляните на
едните или на другите. Такова място не може да се локализира в
Западните Родопи и още по-малко при Дойранското езеро, защото
одрисите не са имали никакво присъствие там. Дионисовото светилище
може да е било само в Източните Родопи - зоната на пряк контакт
между двата велики тракийски народа. Едва ли е случайно, че именно
там са концентрирани най-забележителните мегалитни паметници на
Балканите.
В човешката история определено
съществува приемственост в култовите практики. Свещените места
обикновено са се използвали от незапомнени времена. Разбира се,
във всички случаи древните хора са избирали необикновени природни
забележителности - величествени скали, езера, горски извори.
Общоизвестни са примерите от Мадара и Свещари, обожествявани
хилядолетия от различни религии и народи.
Археологическите проучвания от
последните години показаха, че Перперикон е великолепно
доказателство за тази приемственост. Според наличните данни може
би култовата дейност там е започнала още във времето на неолита,
VI хил. пр.Хр. Засега са открити няколко фрагмента керамика,
отнасящи се евентуално към новокаменната епоха. За съжаление
повърхността им е силно измита и те не са достатъчно точен
хронологически белег. |
