ОЩЕ

20-09-2002

от авторите

на "Демокрация"

Online от 1 юли 2002

 

Иван Ибришимов

4 септември 20024 Световният тероризъм, ракетите,

безотговорността и безхабериено

 

 

“Най-сериозната опасност за свободата се крие в пресечната точка на радикализма и технологията… През по-голямата част от миналия век отбраната на Америка разчиташе на доктрините на Студената война за възпиране и сдържане. В някои случаи тази стратегия все още се прилага, но новите заплахи изискват ново мислене. Възпирането – обещанието за масиран отговор – не означава нищо за тайните терористични мрежи, които не защитават някаква страна или някакви граждани. Сдържането не е възможно, когато неуравновесени диктатори с оръжия за масово унищожение могат да изстрелят това оръжие с ракети или тайно да го доставят на съюзници терористи.
Ние не можем да защитаваме Америка и нашите приятели, като се надяваме на най-доброто. Не можем да вярваме на думата на тирани, които тържествено подписват договори за неразпространение, а след това системно ги нарушават…
Защитата на отечеството и противоракетната отбрана… са важен приоритет за Америка… Ние трябва да поведем битка с врага, да осуетим плановете му и да се опълчим на най-страшните заплахи, преди те да са се реализирали. В света, в който навлизаме, единственият път на сигурността е пътят на действието. Нашата страна ще действа”.

Джордж Буш, президент на САЩ, из речта му на годишния акт на военната академия Уест Пойнт, 1 юни 2002
 

 

НОВАТА СТРАТЕГИЧЕСКА РАМКА

А

ко има мислещ човек, който все още не е разбрал, че след терористичните актове на 11 септември 2001 г. в САЩ, не само  Америка, но и светът, като цяло, е  различен, то забележителната реч, откъс от която си позволих да предложа на вниманието ви, е достатъчно показателна. В нея президентът Буш излага за първи път основите на новата отбранителна доктрина на САЩ, само дни, след подписаното от него и руския му колега Путин споразумение в Москва.

Н

е мога да си обясня логично минималното внимание, което беше отделено от българските медии на един уникален и все по-често наричан “исторически” документ, който променя самите основи на световната архитектура на сигурността.
Московският договор не е просто нов договор, а нов тип договор. Реално, той не би могъл да бъде подготвен, камо ли подписан, преди знаменателното телефонно обаждане на президента Путин още на 11 септември 2001, с което той не само поднесе съболезнованията си на американската страна, но обяви отлагане на планирани големи военни маневри и изрази категоричната подкрепа на Русия за една бъдеща антитерористична коалиция. Затова, като философия,  и договорът отразява взаимното доверие и сътрудничество в новите стратегически руско-американски отношения.

З

а разлика от предишния договор СТАРТ, който съдържа 47 страници основен текст с 19 параграфа и стотици страници анекси, протоколи и др., новият договор съдържа 5 параграфа с 485 думи – само две стандартни страници текст, без каквито и да било анекси и протоколи. На всичкото отгоре, едновременно с голямата гъвкавост по приложението му, която предвидливо си запазват и двете страни, той е достатъчно конкретен и безапелационен: Русия и САЩ се задължават през следващите десет години да намалят своите стратегически ядрени сили и да ги сведат в рамките на 1700 – 2200 оперативно дислоцирани стратегически бойни глави. Този уникален документ, наречен Нова стратегическа рамка, съдържа условия за създаването на отбранителни системи срещу ракетни нападения, както и цял пакет мерки, насочени срещу разпространението на оръжия за масово унищожение и техните носители, както и “кооперирането” на Русия в борбата срещу световния тероризъм.

П

о време на подготвителните преговори, Съединените щати последователно защитаваха позицята /и в голяма степен получиха разбиране/, че терористите не биха могли сами да си набавят такива оръжия и носители, без подкрепата на определени държави, спонсориращи тероризма. Най-често споменаваните от американските дипломати и политици, като възможни спонсори на терористите, са Иран, Ирак и Северна Корея, а в по-малка степен Либия, Сирия, Куба, Судан и др. Известно е, че някои от диктаторските режими отдавна разработват и притежават отделни видове оръжия за масово унищожение и носители за тях, които с удоволствие биха предоставили на действащи срещу САЩ и съюзниците им терористични организации, с цел да постигнат свои дългосрочни регионални и геополитически цели. Тези държави трябва да бъдат разобличавани, и своевременно, с подходящи действия, да не им се позволява да “заобикалят” международните договори за неразпространение и така да заплашват суверенитета и териториалната цялост на други страни и да застрашават живота на милиони граждани на планетата.

В

 Договора и предварителните разговори никъде не е ставало дума за България или другите европейски държави от бившия съветски блок, но това изобщо не означава, че САЩ не наблюдават внимателно /без/действията на българското правителство около

 

УНИЩОЖАВАНЕТО НА СС 23, СКЪД И ФРОГ

Н

ай-ясно потвърждение за повишеното внимание на САЩ към проблема беше категоричното изявление на американския посланик у нас Джеймс Пардю, който недвусмислено ни припомни, че без да унищожим ракетите е абсурдно да очакваме покана за НАТО. Няма посланик по света, на който да му е приятно да отправя подобни думи към представителите на страна, приемана като приятелска, макар че това е неотменна част от задълженията му като личен представител на държавния глава на страната, която представлява. Чрез Пардю ние чухме позицията на президента Буш, предизвикана от осеммесечното безхаберно подмайване и протакане от страна на българското правителство, върховния главнокомандващ и генералния щаб.

Ф

ормално погледнато, България трябваше да унищожи ракетите си отдавна, заедно с другите източноевропейски страни, които ги притежаваха, по силата на старите договори между Русия и САЩ. Не случайно, руски конструктори изразиха недоумение, че в България още съществуват такива ракети. Но истинските причини са “малко” по-различни и можем да ги разделим условно на две групи – причини, обусловени от днешните опасения на Америка, и причини, породени от българските национални интереси. Както ще видите, те в значителна степен се припокриват и това прави още по-нелепо случващото се пред очите ни на различни места в България.

О

сновното опасение на САЩ е, че макар и тактически, ракетите СС 23, СКЪД и ФРОГ са потенциални носители на оръжия за масово унищожение и докато те съществуват в България, възможността да попаднат в неподходящи ръце, колкото и малка да е тя, също продължава да съществува. Нека не забравяме, че един от най-големите проблеми на Русия също е опазването на оръжията за масово унищожение и на носителите за тях от терористи, ислямски фундаменталисти и др. Опасността не е за подценяване, защото повечето от 28-те действащи “Чуждестранни терористични организации”, посочени в доклад на Държавния секретар на САЩ, притежават /или имат възможност да си осигурят/ достатъчно средства, за нелегално закупуване на такива оръжия и носители.

А

ко все пак някой се пита, как тактически ракети могат да застрашат Америка, нека си помисли, предполагал ли беше някой допреди година, освен холивудските сценаристи и Бин Ладен, че подобни атентати са възможни? И нека си отговори сам. Но този въпрос има и втори план. В нашия регион Съединените щати имат стратегически съюзници. След присъединяването ни към НАТО и България ще се присъедини към тях. Унищожаването на ракетите носи сигурност за всички – и за САЩ, и за съюзниците и за България.
Защо и за България? Защото докато ракетите ги има, ще има и изкушени да се сдобият с тях, без значение по какъв начин. Колкото и да ни е неприятно, едно от

 

а този мътен и мръсен фон, все още министър-председателят Сакскобургготски предвидливо си взе отпуск. Боже, пази България, както пишеше на монетите, сечени от баща му.

 

НАЙ-ТЕЖКИТЕ НАСЛЕДСТВА НА КОМУНИЗМА ЗА БЪЛГАРИЯ

 

е позорното име на незаконен търговец на оръжие. Наскоро един от допринеслите за това име беше награден с най-високото българско държавно отличие и ако някой си въобразява, че това остава незабелязано, горчиво се лъже. В България износът на оръжие за терористи и тиранистични прокомунистически режими беше издигнат за дълги години в ранг на държавна политика и затова не трябва да се сърдим, че още дълго новите ни партньори и приятели ще имат едно на ум. Поне докато наследниците на бившата БКП не докажат на практика, че реално са се променили, така, както стана с побратимите им в Чехия, Унгария и Полша.
Покриването на досиетата на бившите служители от комунистическата Държавна сигурност /по същество филиал на КГБ/, от страна на царското правителство, както и откритото лобиране за Михаил Чорни от страна на отделни министри при сделката за приватизацията Булгартабак, наливат още вода във воденицата на противниците на българското членство в НАТО и ЕС и дават поредното основание на Запада да ни гледа под лупа.

В

торото доказателство, че националният ни интерес изисква унищожаването на ракетите се крие във факта, че като никога, България в действителност не е застрашена от никого, и, /колко е хубаво това!/, просто няма срещу кого да ги използва. Така ще отминем мълчаливо обстоятелството, че във време, в което съвременните ракети могат “да ти влезат през ауспуха на колата”, според експерти, с известна условност, нашите биха могли зорлем да улучат средно голям град. Защо тогава бедната ни държава трябва да губи милиони за тяхната поддръжка и охрана?

Н

а трето, но не последно по важност място, идва въпросът, с какво да бъдат заменени те и кога? Безспорно, със съвременни системи, отговарящи на изискванията на политиката на “третата вълна”, на интелигентните оръжия, описани блестящо от Алвин и Хайди Тофлер в “Новата цивилизация” и доказали ефективността си във Войната в залива. Системи,   които ще позволят да бъдат сигурно охранявани не само българските градове и села, но и стратегическите национални обекти като АЕЦ “Козлодуй”, летищата, пристанищата и т.н. Кога може да стане това, като се съобразим с оскъдните средства, които отделяме за отбрана? Ами когато станем пълноправни членове на, или поне получим поканата за НАТО. Така кръгът вече логично се затваря. Щом унищожим ракетите, шансовете ни за НАТО се увеличават драстично. Получаваме реални гаранции за националната си сигурност от съюзниците. Под формата на помощ или на облекчени условия придобиваме и съответните модерни защитни системи, като част от евроатлантическото семейство и световната антитерористична коалиция.

Т

ака стигаме и до злободневния въпрос:

 

ЗАЩО И КАК СЕ СТИГНА ДО ПРОТЕСТИТЕ,

 

които заляха страната не само в близките до полигоните селища, но и в значително по-отдалечени от “рисковите зони” места? Причините отново са взаимосвързани, макар да не е коректно, да ги сложим всичките под общ знаменател.

Е

стественият страх и чувството за самосъхранение на хората пред нещо непознато, са любимият защитен аргумент на противниците на унищожаването на ракетите. Но и този път се оказа, че крушката си има опашка. Защото страхът в случая идва от пропастта, която се отвори между управляващи и управлявани, от дълбокото недоверие, което редовият българин изпитва към т. нар. политическа класа. От тук идва и основната грешка на Симеон Сакскобургготски, на Президента Първанов, на Парламента и на ръководството на Генералния щаб на Българската армия. Те поне би трябвало да бъдат най-добре информираните граждани на Република България. Те имаха избор – или да унищожат ракетите без шум и в съответните секретни условия, както стана в Чехия, например, или да предприемат своевременно голяма разяснителна кампания, за да спестят излишните страхове на сънародниците си. И нещо не по-малко важно – да “вържат” по този начин ръцете на реалните противници на членството на страната ни в НАТО, които никак не са малко и които за пореден път се възползваха максимално добре от поднесения им на тепсия шанс.

К

ои са те е известно: Винаги будната официална и неофициална пета колона на Русия в България, националистически настроените противници на глобализма във всичките му форми, реваншистки настроени и търсещи нова популярност политически трупове и лилипути, разочаровани от реформите и верни на Москва запасни офицери от армията и специалните служби. Без изключение, на чело на  протестите бяха точно такива организации и хора – Съюз на антифашистите (Велко Вълканов и пр.), Съюз на Тракийските дружества (/ген. Тодор Бояджиев и цяла плеяда нему подобни), Казанлъшко опълчение (?) - бивши Арсеналци…

M

ного лесно беше за тях да манипулират оглупелите от немотия и безкрайни шарлатании хора, същите, които по същата причина очакваха след идването на Симеон от българското небе да завалят пържоли. Управляващите не може да не са  знаели или поне да не са предполагали, какво ще се случи. Ако те уважаваха реалните страхове и опасения на хората, ако те искрено, а не само на думи желаеха членството на България в НАТО, трябваше да си изпълнят задълженията пред народа, който ги е избрал. Те избраха най-лошия и най-недостойния вариант – да заблуждават едновременно и сънародниците си, и партньорите си от ЕС и НАТО.

 

ИЛЮЗИИТЕ НА ПЪРВАНОВ И СИМЕОН,

 

че слонските им пируети не привличат достатъчно внимание са напразни. Грубата грешка, която допуснаха, за съжаление се приписва не само на тях, а на България. С неадекватното си поведение те пропуснаха не само Новата стратегическа рамка, с която започнах, но и новите реалности, които я обусловиха. Те глупаво продължават да залагат изключително на старата руска карта. Грешат! Защото има и нова. Защото, въпреки че в Русия нещата не са достатъчно стабилни, въпреки че президентът Путин вкара над 3000 бивши кагебейци на възлови места в държавното управление /сп. Шпигел/, въпреки че родената от КГБ и КПСС днешна руска мафия все още има стабилни позиции на всички равнища в държавната администрация, в икономиката, в могъщия военно-промишлен комплекс, в бившите сателити, вкл. и  у нас, големите интереси на новата Москва вече са свързани със САЩ, ЕС, Япония, с набиращите мощ Индия и Китай, с всички, които са заедно срещу световния тероризъм и защитават ценностите на съвременната цивилазиця.

Т

ака за руските марионетки у нас ще остане нерадостната съдба да се чудят на коя Москва да се кланят – на онази, на бившите ченгета и днешни официализирани мафиоти, или на другата, на която принадлежи /дай Боже!/ бъдещето на Русия, като част от модерния свят. Защото както стана с Чехия, Полша и Унгария, така тази нова Москва ще ни уважава много повече  като достойни партньори от ЕС и НАТО, отколкото  като олигавени в очакване на батюшката помияри.

И

 тогава все ще се намери българският Фортинбрас.

 

От същия автор:

29 юни 20024Време е политиците да чуят експертите

25 юли 20024 24 идеи и едно погребение

1 август 20024 След 12 години преход социализмът в България процъвтя

23 август 20024 Целта е не правителството, а демокрацията

9 август 20024 Руското нахалство и нашенските простотии

16 септември 20024 Есенната политическа чалга

20 септември 20024 Сиамската връзка

home    top


© 2002 Още Инфо