|
|
|
Другата голяма разлика с по-късните
постройки е, че единствено въпросната зала няма покрив и е
отворена широко към небето. При тях се виждат дупките от огромните
дървени греди, поддържали горните етажи. При създаването на
Двореца-светилище на залата било отделено специално внимание и
строителите я вместили в северозападния му дял. Западната й част
леко е била засечена от създадената оградна крепостна стена, а от
изток се е влизало чрез тържествен вход, от който добре е съхранен
праг за двукрила врата. Имало е и някакви монументални сегментни
колони с много голям диаметър, но от тях са оцелели само два
детайла.
|
 |
Интериорът на залата обаче е запазен
напълно. На цели три метра над пода в северната половина се
извисява грандиозен олтар във формата на идеален кръг. Диаметърът
му е два метра, а отстрани той е завършвал с бордюр, който е силно
обрушен. Дъното на олтара е прецизно изгладено и отчетливо личат
следите от многократно обгаряне. От североизток до жертвеника е
долепена издялана в скалите площадка с близък до квадрата план,
която е високо над пода на залата и където се стига по грубо
изсечени стъпала. По стените са оформени ниши с неизвестно
предназначение и функции в обряда. Много важни се оказаха
десетките кръгли ями, издълбани в каменния под.
Както стана ясно, това ниво е било
"запечатано" в V в. сл. Хр., когато свещеното помещение станало
склад. Там се откри керамика изключително от къснобронзовата,
ранно- и късножелязната епохи, т.е. от последните две хилядолетия
на старата ера. При разкопките на залата от 2003 вътре се намериха
и няколко отлично запазени монети, сечени в известния беломорски
град Маронея през ІІІ-ІІ в. пр.Хр. Несъмнено ямите са имали култов
смисъл и са били използвани от молещите се хора, стоящи в
подножието на олтара и долепената до него площадка за обрядите,
извършвани от жреците.
С ранното светилище са били свързани
редица издялани в скалите помещения, които са видоизменени при
по-късните преустройства. Те не са запазени в оригинален вид,
защото на тяхно място са били издълбани сгради, поели техните
функции.
Със сигурност може да се говори за
ранни помещения в североизточния корпус на по-късния
Дворец-светилище. Това засега е единственото място, където бе
открит запечатан от антични сгради пласт от къснобронзовата епоха.
Той е с дебелина около 0,4-0,5 м., има характерния за периода
жълтеникав цвят и е наситен с еднородна керамика от същата епоха.
Но най-важното е, че този насип лежи върху обработени в камъка
подове от първичните сгради. Възможно е от първия период на скални
изсичания да са и няколко огромни издялани ниши с полукръгла
форма, намиращи се днес в източната част на Двореца-светилище и
гледащи право към Слънцето. При по-късните преустройства те по
някакви причини са били съхранени, а на практика не са могли да
бъдат премахнати поради големината си. Пряката насоченост към
изгряващото светило навежда на размисли върху соларния култ,
изповядван със сигурност на Перперикон в древността.
Очевидно още в къснобронзовата и
ранножелязната епохи заедно със залата с олтара е съществувал цял
представителен комплекс от разнообразни сгради и култови
съоръжения. После те са били доста променяни, но вероятно като
цяло следвали ранната композиционна схема. Приликата със сложните
дворци-лабиринти на крито-микенската култура от II хил. пр.Хр,
просто се набива на очи и на нея подробно ще се спрем по-долу.
Тук е мястото да споменем хипотезата
на известния украински археолог и спелеолог Тимур Бобровский,
според която първоначално на Перперикон е съществувал огромен
полупещерен-полуоткрит представителен дворцов ансамбъл. Той е бил
жестоко разрушен при от земетресенията, унищожили и великата
критска цивилизация. Направените през 2002 петрографски и
геоморфоложки изследвания до голяма степен подкрепят тази идея.
Естествено пред нас възниква
въпросът - как е функционирало ранното мегалитно светилище? Става
дума за период от далечното минало на човечеството, за който
липсват каквито и да е преки писмени сведения. И все пак се
оказва, че е възможно да се открият данни, спомагащи да се направи
реконструкция на обреда и идентификация на някои от елементите в
ансамбъла.
Вече години американска
археологическа експедиция проучва култовите съоръжения на о-в
Самотраки и също попадна на следи от минойската култура. Този
неголям къс земя се намира в Бяло море, съвсем близо до сушата.
Смята се, че на него са събрани някои от най-забележителните
храмове в цялото Средиземноморие. Когато в началото на ІV в.
пр.Хр. елините колонизирали острова, те заварили там голямо
мегалитно орфическо светилище. Гърците построили свой, вече
затворен храм, наречен Анакторон. Учените обаче са на мнение, че в
него са се съхранили много от особеностите на ранните ритуали,
изпълнявани в отвореното тракийско мегалитно светилище преди V в.
пр.Хр.
Ето например как се възстановява
обреда на инициацията (посвещаването). Младият мъж се придвижвал
по стръмния път към скалното светилище. Непосредствено пред
свещеното място той измивал ръцете си в издълбан в камъка басейн
("ботрос"). В малко помещение ("кела") той се преобличал в чисти
бели дрехи. Пак там той е получавал от посвещаващия го жрец
пламтяща факла, с която пристъпвал в централната зала на
светилището. Тази главна култова част е била оформена като кръгъл
мегалитен храм, отворен към небето. Вече в елинско време в средата
на храма е имало свещено огнище-олтар ("есхара"), а към него е
била долепена правоъгълна или квадратна дървена платформа за
действията на жреците ("тронозис"). В мегалитното светилище обаче
олтарът и площадката са били изсечени в скалата. Върху последната
жреците извършвали ритуални танци, жертвоприношения, гадания,
както и посвещенията. Останалите хора наблюдавали култовите
действия отдолу, насядали край стените на светилището и под
извисяващия се олтар.
Както се вижда, реконструкцията на
обредите в мегалитния храм на о-в Самотраки буквално се покрива с
информацията от откритото на Перперикон ранно светилище. Очевидна
е кръглата форма на залата с класически за мегалитно култово
съоръжение диаметър от около 30 м. Подът е покрит с култови ями,
където са принасяни даровете на боговете. Над всичко се издига
грандиозният кръгъл олтар, носещ ясни следи от многократно
обгаряне. До него е долепена скалната площадка за ритуалите на
жреците, чието тракийско име не е известно, а в гръцката епоха
получава наименованието “тронозис”.
Тук трябва да се подчертае, че по
мнението на специалистите разкритият на Перперикон кръгъл олтар е
от критски тип и засега е единствен на Балканите. От друга страна
откритото на Перперикон мегалитно светилище изцяло съвпада с
описанията за храма на Дионис, оставени от античните автори.
Археологическите наблюдения показват и продължителното
функциониране на залата, започващо поне от късната бронзова епоха
и достигащо без прекъсване до приемането на християнството в
началото на V в. сл.Хр. Да припомним, че най-пълната информация за
светилището е оставена от Макробий, живял в края на ІV - началото
на V в. сл.Хр.
Но в подкрепа на нашата теза
съществуват и други аргументи, на които до този момент не сме се
спирали. През 1983 двама тогава млади археолози, Николай Овчаров и
Живко Аладжов, започнаха разкопки в гъстата и ниска гора, покрила
подножията на Перперикон. Проучванията се провеждаха на цял
километър от върха, където се намира голямото мегалитно светилище.
Интересът на учените бе предизвикан от множество врязани по
камъните рисунки, които са били направени от прабългарите в
по-късни времена, през VІІ-VІІІ в. сл.Хр. Оказа се, че някога по
целия хълм на Перперикон въобще не е имало пръст и каквато и да е
растителност. Той е представлявал един гигантски скален масив, на
върха на който се е извисявало мегалитното светилище и комплекса.
Но склоновете му съвсем не са били
голи. Буквално през няколко метра хората са оформили стърчащите
скали в разнообразни басейни, канали, преливници. При разкопките в
един малък участък бяха открити над двадесет такива своеобразни
"олтари". По-късно бяха регистрирани още стотици, разпръснати от
всички страни на хълма. Броят им обаче със сигурност е хиляди и
огромната част от тях още е скрита под слоя пръст, натрупана с
вековете.
Намерената при разкопките от 1983
обилна керамика представи значителен хронологически отрязък на
живота там - без прекъсване през цялото последно хилядолетие на
старата ера до ХІV в. сл.Хр. Стана ясно, че тракийските култови
места са били наследени в Античността и Средновековието, когато по
склоновете на Перперикон се развило голямо селище.
Но за какво са служели тайнствените
басейни? Каква е била течността, събирана в тях? Първоначалната
идея бе, че върху издяланите в скалите олтари са били извършвани
жертвоприношения, а в басейните събирали кръвта. Тази хипотеза се
базираше върху описаната от античните автори култова практика на
траките, при която веднъж в годината царят-жрец е принасял кървава
жертва - кон, бик или дори човек. Смисълът е в символичната смърт
на самия владетел, за да може да последва също символичното
прераждане, началото на новата година. По-късно обаче ни направиха
впечатление формата и размерите на издяланите в камъка съоръжения.
Откриват се басейни с разнообразен план - кръгли, правоъгълни,
квадратни. Много различни са и техните големини - от 20-30 см. до
3-4 м. При последните скални творения се наблюдават по няколко
огромни басейна, свързани с канали и преливници. Често са запазени
дупките за дървени греди, оформяли покривни конструкции.
Най-вероятно става дума за т.нар. "шарапани" - пресите за
обработка и изстискване на гроздовия сок при направата на вино.
Разбира се не може да се говори за промишлено производство, защото
в такъв случай древните хора не биха създали подобни съоръжения по
стръмните хълмове, а щяха да ги разположат в полето, при самите
лозя.
Тук трябва да се отбележи, че такива
"шарапани" бяха регистрирани по всички върхове, обграждащи
Перперикон и то обикновено в най-високите им точки.
Съществуващите паралели с други
култури показаха, че правенето на свещено вино е важна част от
древните обреди. Така например в Кавказ християнството запазва
старинните ритуали, според които виното трябва да се създаде и
съхранява на култовото място. Количеството е без значение, а
животворната напитка може да бъде посветена на боговете от цял
град, село, род или дори отделен човек. После виното се пие в
определените празници. По този начин производството на свещено
вино върху специални "шарапани" е също култова практика,
своеобразно жертвоприношение.
Тук вече може да се върнем към
религиозната система на древните траки, известна днес по името на
легендарния герой и певец като орфизъм. Преди няколко години
излезе интересната книга на нашия известен историк Иван Маразов,
посветена на отношението на траките към виното. Изводът е, че
неговото значение в тяхната религия е огромно. Самото създаване на
напитката е култов процес, защото късането и мачкането на
гроздовите зърна се отъждествявало с разкъсването на Орфей от
менадите и на Дионис от титаните. Неслучайно при направата на
виното тракийските жени пеели тъжни песни. Ето че отново
достигнахме до Дионис, който в гръцката религия ще стане именно
бог на виното.
Тук е необходимо да се припомни
сведението на Светоний за виното, разливано върху олтара на
светилището преди да лумне нагоре огънят на прорицанието. Според
изследователите това е т.нар. винено-огнен обряд, когато култовото
действие включва тези два главни компонента. Така намират своето
място и хилядите олтари-"шарапани", осеяли склоновете на
Перперикон и околните върхове. Днес може само да си представяме
как царят и жреците са извършвали основните ритуали на големия
олтар в мегалитното светилище, а представителите на родове и
селища са правели съответните култови обреди по хилядите
жертвеници на хълма.
Култът към виното на Перперикон се е
запазил и в античната епоха. При археологическите разкопки от 2003
в Акропола започна проучването на голям изсечен в скалите
ансамбъл, който условно бе наречен Малък дворец за да се отличава
от огромния Дворец-светилище. Сред находките бяха и два много
интересни паметника, представляващи на пръв поглед несъмнени
каменни преносими олтари. Това са прецизно издялани плоски басейни
с бордюри и съответно с правоъгълна и капковидна форма.
Паралелите обаче показват сходство с
подвижни преси за вино, открити при разкопките на прочутите
антични винарни на полуостров Херсонес на северното крайбрежие на
Черно море. Този факт естествено не поставя под съмнение и
култовото предназначение на такива паметници, защото вече стана
ясно, че самото правене на виното в древността е било свещен
процес.
Във всички случаи при мегалитните
примери за "шарапани", басейните на Перперикон са издълбани върху
извисяващи се скали или поне някакви издатини. Това не може да не
се свърже с доминиращата в орфизма идея за итифализма, т.е. за
каменния еквивалент на реализираната мъжественост, така необходима
според древните хора при възпроизводството на цялата природа.
Съвсем не е случайно, че в полетата
на Тракия, където са липсвали скали, били обожествявани отделни
каменни късове, намиращи се в свещени дъбрави. Точно това са били
първите олтари. Напоследък такава единична стърчаща скала бе
открита непосредствено пред прочутия заровен храм при Старосел. По
някакви неясни сега причини по-късно тя е била затрупана с пръст и
е останала в самия център на насипното съоръжение, известно днес
като Пейчова могила. Трябва да се отбележи, че съвсем наблизо до
храма в Старосел има доминираща височина, на която се откриват
множество "шарапани".
Родината на тракийската религия
обаче са били относително ниските планини на юг - Странджа, Сакар
и Източните Родопи, където именно са се появили първите мегалитни
светилища. Според немногобройните писмени сведения, същината на
изповядваната в тях орфическа доктрина се състояла в изкачването
на царя-жрец на стръмния скален връх, неговата символична смърт,
олицетворена от жертвоприношенията и най-сетне - също символичното
му раждане, даващо тласък на новия живот в природата. За да се
случи последното е било необходимо владетелят да влезе в
символично сношение с богинята-майка, която именно трябвало да го
роди.
Напоследък тази сложна връзка получи
блестяща илюстрация в един паметник, намиращ се по права линия
само на десетина километра от Перперикон. Става дума за откритата
и публикувана от нас пещера-утроба в местността "Тангардък кая", в
обширното безлюдно плато между селата Ненково и Женда. Тук е
необходимо да се каже, че този район е най-богат на прочутите
комплекси от тракийски ниши, осеяли с хиляди отвесните скали на
стотици метри височина. Предполага се, че неголемите вдълбавания в
камъка са имали важна роля в погребалните практики на траките и
пряко отношение към представите им за задгробния живот.
Хипотезата за съществуването на
пещери-утроби вече бе изказана в тракологията на базата на някои
антични сведения и данни от фолклористиката. Според нея някъде във
вътрешността на планините са съществували такива храмове, в които
се е извършвал символичният полов акт между царя-жрец и
богинята-майка, респективно между Небето и Земята.
За разлика от извисяващите се скали
на итифалическото начало, в случая трябваше да се търси обратното
- дълбокото навлизане в камъка, в недрата на планината. Пещерата в
местността "Тангардък кая" се оказа точно такъв пример. Тя се
намира непосредствено под високо скално плато, даващо идеята за
мъжкото начало. Природата е направила всичко възможно да скрие от
очите на нежелани посетители входа, до който се достига по почти
отвесна каменна стена. Местността е напълно безводна, но точно в
подножието на пещерата се откриват няколко малки изворчета. Още с
влизането човек е напълно изумен. В него се появяват
подсъзнателните усещания, останали от момента на раждането.
Работата е там, че входът и цялата вътрешност са оформени като
женска утроба. Каменните стени са обрасли с тъмнозелени мъхове и
влажни от стичащата се подземна влага. Уникални са звуковите
ефекти на мощен и проникващ направо в мозъка ехтеж, появяващи се
на определено място. Специалните наблюдения на място на д-р Тимур
Бобровский показаха, че до 16 м дълбочина пещерата е
представлявала естествено карстово образувание, което древните
строители само леко са дообработили с някакви големи сечива,
най-вероятно - кирки. Оттам до крайната точка на 22 м от входа те
вече изцяло са издълбали изкуственото продължение. В самия край
майсторите са издялали в камъка полукръгла ниша за свещения олтар.
Пещерата е хоризонтална с ориентация север-юг, като входът е от
юг. Посоката е била специално подбрана, защото именно в нея се
крие тайната на извършвания вътре ритуал. На самия таван на
скалното образувание е изсечен съвсем тесен процеп със същата
ориентация. Тъй като пещерата се намира непосредствено под
повърхността на платото, през цепнатината прозира небето. |
