|
|
| Но чудото
настъпва всеки ден точно на обяд. Тогава, при движението си от
изток на запад, слънцето минава точно над процепа и през него
лъчите проектират върху пода на пещерата огромен фалос от
светлина, насочен към нейната вътрешност. С допълнителни
изсичания на скалата строителите са постигнали съвсем
реалистичен вид на слънчевата проекция. Съобразно годишния
сезон дължината на лъча е различна, поради височината на
небесното светило. Първоначално бе изчислено, а по-късно и
заснето на филм, че светлинният фалос е |
 |
най-дълъг през зимата, когато
слънцето минава най-ниско на хоризонта. Именно тогава той достига
дължината от 22 м и влиза в олтарната ниша, символизираща матката
в утробата на богинята-майка. Така тайнството е извършено.
Слънчевият бог е оплодил земните недра и природата може да се
възроди.
Идва и пролетта, пресъздаваща
всеобщото развитие. Предполага се, че в орфическата доктрина тези
ритуали са били извършвани от царя-жрец, който според представата
на траките е бил син на богинята-майка, но после трябвало да стане
неин съпруг. А по схващанията на доста съвременни историци, самият
Дионис в неговите ранни тракийски персонификации е бил син на
великата богиня на земята.
Достигаме отново до отбелязаната
много точно от Макробий опозиция Слънце-Нощ или Небе-Земя,
представляваща основен момент в главното светилище на Дионис в
Родопите. Смята се, че образът на богинята-майка се е запазил дори
в християнската религия. Има се предвид странната св. Марина,
чиито култ бе изследван доста подробно. Според преданието тя била
родена в пещера-утроба, по чиито стени се стичала вода,
символизирала мъжката семенна течност. В Странджанско светицата
била свързана непосредствено с обичая "кукер без маска". На този
персонаж привързвали голям дървен фалос, с който "орял" и оплождал
символично земята. Траколозите виждат в такива образи отглас от
древните вярвания за царя-жрец и богинята-майка.
Ареалът на разпространение на
мегалитните паметници в Източните Родопи е ограничен около
средното течение на р. Арда. Като се изключат имащите по-различно
предназначение долмени, на юг скалните комплекси достигат до
Крумовградско и района на Бенковски - на югозапад. На изток
мегалитните съоръжения не надминават Маджарово, а на запад са
ограничени до Ардино и горната част на яз. "Кърджали" - на
югозапад.
Много е интересна ситуацията по
течението на вливащата се в този водоем р. Боровица, по която в
древността е минавал прекият път на север, излизал до днешното
Бачково. Там се наблюдава значително съсредоточаване на мегалитни
паметници, завършващо с прочутото светилище в местността
"Белинташ".
Няма никакво съмнение, че Перперикон
се намира в центъра на цялата сложна система от мегалитни
съоръжения-светилища, комплекси скални ниши, ансамбли от
"шарапани", скални гробници и др. Каменният връх е бил избран
така, че да бъде видим отвсякъде. В долината на р. Перперешка той
доминира като височина, а от по-високите околни планини се набива
в очите като ясно отделено скално възвишение. И другояче не би
могло да бъде, защото археологическите проучвания от последните
години показаха, че там в древни времена се е намирал един от
главните храмове на траките.
Разбира се абсолютното
доказателство, че точно на това място е било прочутото светилище
на Дионис ще стане тогава, когато бъде открит поясняващ старинен
надпис. В археологията обаче такива находки са изключително редки.
Ето защо учените си служат с т.нар. относително доказателство.
Става дума за целия комплекс разкрити факти, насочващи към
доказването на определена хипотеза. В случая с Перперикон вече
огромното количество натрупани данни от различно естество говори
само за едно — светилището на Дионис се е намирало именно там. А
тези сведения се увеличават още повече, когато се озовем в
епохата, когато хората започнали да записват историята.
Точно преди започването на мащабното
проучване на Перперикон, на една пресконференция в Кърджали проф.
Александър Фол изказа блестяща идея, която в следващите години се
потвърди. Видният учен допусна, че монументалният скален комплекс
е представлявал резиденция на тракийски царе с включено в нея
светилище. Вече след резултатите от първата археологическа
кампания, пред VІІІ световен конгрес по тракология през септември
2000 мегалитният ансамбъл под Акропола на Перперикон бе назован
Дворец-светилище.
За разлика от гробниците, за
градовете и царските резиденции на траките все още се знае твърде
малко. Единственият цялостно разкрит такъв център е столицата на
одрисите Севтополис, чиито руини днес се намират на дъното на яз.
"Копринка" край Казанлък. Тя обаче е била построена едва в ІV в.
пр.Хр., от владетеля Севт III по елинистически модел. Все пак
личат някои важни особености като здравата фортификация на града,
наличието на вътрешна укрепена резиденция за царя и
най-забележителното - на главното одриско светилище с централен
кръгъл олтар. В този исторически период той вече не е каменен, а е
изработен от глина.
Така в науката дълго време се
смяташе, че градоустройството в древна Тракия датира едва след
македонското нашествие, т.е. след 30-те години на ІV в. пр.Хр.
Провежданите в последните години разкопки постепенно коригират
това становище. Вече се проучват големите тракийски градове
Даусдава при с. Свещари, Исперихско; Кабиле до Ямбол; Мастейра над
Свиленград.
Много е интересен ранният град на
Виза в Източна Тракия. Той заема скалист връх с почти същата
надморска височина като този на Перперикон и е с двойна
укрепителна система с царска резиденция. Както в други тракийски
градове там е имало светилище на бог Дионис.
Чрез новопридобитите данни вече се
налага изводът, че създаването на укрепени градове при траките е
започнало много по-рано. В значителна степен този процес е бил
свързан с развитието на обществото им. С вековете постепенно са се
оформили техните държавни организации, като в днешна Южна България
най-значими били тези на одрисите и бесите. Първата обхващала
южните и югоизточните части на Тракия по поречието на р. Марица, а
втората се развила в Родопите и в прилежащата зона на Маричината
низина.
Тракийските царе са били суверенни
владетели, управляващи земите си чрез наместници. Те обаче
предпочитали сами да контролират територията и точно по тази
причина започнали да изграждат укрепени резиденции, които по-късно
прераснали в царски градове. Мощните крепости им били необходими
при увеличаващите се въоръжени стълкновения между тях. При
създаването на тракийските държавни организации изключителна роля
е играела религията. Техните царе са били и първосвещеници на
изповядвания култ.
Всъщност самите етноними на тези
организации произхождат от имената на владетелските родове, които
съответно били прозвища на главните жречески семейства одриси,
трибали, гети. Но както се видя по-горе, единствено
царско-жреческият род на бесите е споменат изрично от античните
автори. Точно оттук произлиза пряката връзка на царските градове
със старите мегалитни светилища. Изглежда, че каменният храм на
тракийските божества задължително е бил включван в създаващата се
владетелска резиденция. Както сполучливо отбелязва проф. Фол,
давайки конкретен пример с мегалитния ансамбъл в Кабиле: "Той или
ще бъде обхванат от укрепителната система на строящата се царска
резиденция или още при планировката на строежа ще бъде предвиден в
нея".
За съжаление тракийските владетелски
резиденции са описани съвсем бегло от античните автори. Едно
щастливо изключение е разказът на прочутия атински пълководец и
историк Ксенофонт (около 430-355/354 г. пр.Хр.). В самото начало
на 4 в. пр.Хр. заедно с войската си той се връща от поход в Азия и
е приет от одриския цар Севт II. Тогава владетелят го посреща
някъде из Тракия в своята здраво укрепена резиденция, наречена на
гръцки език "тюрсис" (кула).
Внимателното разглеждане на този
извор показва, че Ксенофонт е имал предвид не съвременния смисъл
на думата "кула", а цялата защитена с крепостни стени цитадела,
наситена с различни постройки. Абсолютно същият терминологичен
проблем съществуваше при проучването на късноантичната и
средновековна фортификация на Балканите. В последните години обаче
се доказа, че с понятията "кула", "акрос" или "акрополис" се
означават укрепените вътрешни замъци, центровете на властта и
защитата в един град. Немногобройните исторически и археологически
факти разкриват, че в тракийския царски тюрсис е имало
разнообразни казармени, стопански и представителни сгради, както и
главните храмове. Античните автори споменават за градини с клетки
за диви животни по "тракийски образец". По-късно в амфитеатрите на
Рим били правени някакви “тракийски зрелища”, очевидно заети от
дворовете на тракийските царе. В тюрсисите са били и гробниците на
владетелските династии и на жреческото съсловие.
Отново Ксенофонт разказва за покоите
и церемониалната приемна зала на тракийския цар. В нейното
преддверие войните му трябвало да положат своето оръжие. После
гърци и траки пируват вътре като си правят взаимно дарове. Именно
там между Севт II и Ксенофонт е бил сключен договор за съвместни
военни действия в Гърция. Преди това на същото място се водят
политически преговори в присъствието на специално лице, херменевс.
В пряк превод думата означава
"преводач", но днес учените виждат в нея повече дипломатически
акцент. Смисълът е на посредник между две различни култури, защото
тракийският цар вероятно е знаел гръцки език в атическия му
диалект. Но нека се върнем отново към Перперикон и видим как
древното мегалитно светилище се е съчетало с царска резиденция.
Тук трябва да се отбележи едно научно тълкуване на наименованието
Зилмисос, с което Макробий нарича хълма с храма на Дионис. В
последните години бе изтъкната възможността Зилмисос/Залмоксис да
идва от "залмос", означаващо "защита", "покрив", "шлем". Според
изследователите това понятие пряко отговаря на гръцкото "хоме"
землен насип, крепост за отбрана.
Макар и косвени, тези сведения
навеждат на мисълта, че има данни за укрепяването на мегалитното
светилище на Дионис в Родопите и включването му в защитената
резиденция. Разковничето на проблема за произхода и датировката на
скалната монументална архитектура на Двореца-светилище можеше да
се открие единствено в археологическите наблюдения. Всъщност
посетителят е удивен и възхитен именно от цялостното въздействие
на всички изсичания на камъка във великолепния скален ансамбъл с
площ повече от 10 000 кв.м. По-грубото оформяне на мегалитното
светилище постепенно преминава в изящно изглаждане на
повърхностите със съвършени секачи и длета. И днес отвесът на
зидаря буквално прилепва по идеалните вертикални стени на
помещенията Човек остава изумен от хилядите тонове каменна маса,
която е трябвало да бъде отнета от древните строители. Това е
труд, сравним единствено с колосалните усилия при издигането на
египетските пирамиди.
Но нека се изкачим на Перперикон по
вече добре познатия ни 100-метров скален проход, водещ към
мегалитното светилище. Докато в най-ранните епохи пътят е достигал
директно до храма, сега в северния край на прохода пред посетителя
се изпречва мощна крепостна стена. За да се влезе във вътрешността
е необходимо да се изминат около 20 м покрай здравия зид. Там в
крепостта се прониква през широка порта с двукрила врата, от която
е отлично запазен каменният праг с издялани механизми за железните
елементи.
Сама по себе си крепостната стена на
Двореца-светилище в Перперикон е уникална. Някога тя е имала
дължина от стотици метри и е била свързана непосредствено с
укрепленията на Акропола. Тъй като на места зидът се е изкачвал по
стръмни скали, по тях са издялани редове насечки в камъка, за да
може той да стъпи по силно наклонената повърхност и да не се
срути. Стената е с неправилни очертания, следва естествената
конфигурация на терена и огражда многобройните сгради на
комплекса. До този момент по нея не са открити кули.
Зидът на Двореца-светилище е с
дебелина 2,6-2,8 м. Оформен е с външно и вътрешно лице от масивни
блокове, подредени идеално един до друг. Те са прецизно изгладени
с длета само отпред, докато задните части са грубо одялани. Това е
направено нарочно, за да могат те да се захванат здраво в насипа
от необработени и натрошени камъни, с които е запълнена
вътрешността между двете лица. За спойка е използвана обикновена
пръст, стегнала се здраво от влагата и допълнителното трамбоване.
Минавайки през първата порта, човек
се озовава в неголямо дворче, подравнено по стръмните скали с
няколко подпорни зида. За да влезе в Двореца-светилище обаче той
трябва да премине през втора порта, оформена по подобен начин на
първата. Там също има крепостна стена, охраняваща самата
вътрешност на комплекса. Проникналият през външната стена
завоевател би се намерил в пространство, обстрелвано отвсякъде от
защитниците.
След втората порта влизаме в широк и
обграден отвсякъде със сгради двор. Отляво на запад остават три
големи помещения, издялани в скалите със значителна височина.
Едното от тях е мавзолей с 15 напълно запазени саркофага, за
съжаление ограбени още в древността. Някога те са се намирали в
подземие, а от горната част през оформена в камъка врата се е
достигало в средното помещение. Изсеченият кръгъл постамент в
центъра му подсказва, че там вероятно е имало олтар на малък храм,
обслужвал погребаните покойници. Най-сетне в югозападния ъгъл е
една обширна зала, получила условното име "баня". Това е така,
защото покрай стените са издълбани корита, редуващи се с каменни
скамейки. Има данни, че към помещението е постъпвала и вода. |
