Българско общество за индивидуална свобода

Начало  Книгата  Българският прочит  За книгата  Либертариум  Библиотека "Рафт"

ГЛАВА 3

Трагедията на общата собственост

Купете книгата online!

Просеката през джунглата се разшири. Обедното слънце вече напичаше, когато Джонатан стигна до малко езеро. Но тъкмо гребна вода, за да се освежи, чу един глас да го предупреждава:

– На твое място не бих пил от тази вода.

Огледа се и видя коленичил на брега старец да чисти няколко дребни рибки върху дънер. До него имаше кошница, макара и три въдици, забити в калта, с провесени във водата въдичарски влакна.

– Кълве ли? – попита любезно Джонатан.

Човекът отвърна троснато, без дори да си направи труда да го погледне:

– Не. Тези мижави създанийца са всичко за днес.

Старецът продължи да чисти рибките и да ги пуска в един тиган над тлеещия огън. Цвъртящата риба замириса вкусно. Джонатан забеляза дивата котка на жълти ивици, след която тръгна сутринта, да яде отпадъците от рибите. Тогава усети глад.

Тъй като се имаше за добър рибар, реши да попита:

– Каква стръв използвате?

Човекът погледна Джонатан замислено.

- Не е проблемът в стръвта, синко. Това, което съм хванал, е най-доброто, останало в езерото.
Джонатан си помисли, че може би ще научи повече, ако си замълчи, тъй като самотниците не са много разговорливи с непознати. След известно време старият рибар махна с ръка да седне до огъня и му даде да хапне малко риба и хляб. Джонатан излапа набързо всичко, макар да се чувстваше гузен, че е отнел част от скромния обяд на стареца. Като приключиха с яденето той продължи да мълчи и след малко старецът проговори:

– Преди много години тук можеха да се ловят наистина големи риби – рече тъжно той. – Но всичките ги изловиха. И сега са останали само малките.

- Но малките също ще пораснат, нали? – попита Джонатан и се взря в гъстите треви, подаващи се над плитката вода покрай брега, където вероятно се криеха много риби.

– Ами. Хората не подбират и ловят дори малките риби. Но не е само в това проблемът, те изхвърлят сметта си в другия край на езерото. Виждаш ли онази гъста пяна там?

Джонатан беше объркан.

– Но защо другите ти вземат рибата и пълнят с боклуци твоето езеро?

– О, не – каза рибарят, – това не е мое езеро. То принадлежи на всички, точно както горите и реките.

– Тези риби приндлежат на всички– Джонатан заекна, – включително на мен?

И се почувства не толкова виновен – нали не е ял нещо, което е чуждо.

– Не е точно така – отговори човекът. – Това, което принадлежи на всички, всъщност не принадлежи на никого... докато не се хване на моята въдица. Тогава е мое.

- Не разбирам – призна Джонатан с объркано изражение на лицето.

И повтори като на себе си:

– Рибата принадлежи на всички, което означава, че всъщност тя не принадлежи на никого, докато някоя риба не захапе кукичката ти. Тогава рибата става твоя. Но грижиш ли се за нея, храниш ли я, за да расте?

– Не, разбира се! – изсумтя човекът презрително. – Защо да се грижа за риба, която всеки друг по всяко време може да улови? Къде ще иде трудът ми, ако някой излови всичко или вземе да отрови водата с боклуците си? Къде отиват всичките ми усилия?

Опечален, старецът добави тъжно:

– Ще ми се наистина да притежавах езерото. Тогава бих се грижил за рибата и за езерото, както краварят за своите крави от ранчото в съседната долина. Щях да отгледам най-хубавите, най-големите риби и можеш да се обзаложиш, че никакъв бракониер или замърсител нямаше да ми убегне. Щях да направя така, че...

– Кой управлява сега езерото? – прекъсна го Джонатан.

Суровото лице на рибаря се втвърди като камък.

– Езерото го управлява Съветът на Лордовете. Лордовете пък се избират на всеки четири години. Съветът излъчва управител на езерото и му плаща заплата от моите данъци. Рибният управител трябва да следи да не се лови прекалено много риба и да не се изхвърлят отпадъци. Странното обаче е, че приятелите на Лордовете са тия, които излавят рибата и замърсяват повече от всички.

Двамата седяха и гледаха как вятърът рисува картина от малки вълнички по сребърната повърхност на езерото. Джонатан забеляза, че жълтият котарак се е изправил и гледа втренчено една рибешка глава в чинията му. Той я бутна, а животното умело я улови с ноктите на едната си лапа. Котаракът изглеждаше доста борбен, едното му ухо бе отнесено вероятно в някаква стара битка.

Джонатан се върна към разказа на стария рибар и попита:

– А те добре ли управляват езерото?

- Ами сам прецени – изръмжа старият рибар. – Видя колко дребен беше моят улов. Май излиза, че докато ръстът на заплатата на управителя расте, размерът на рибите намалява.

>>Прочитът на Георги Ангелов>>

Глави  -1- -2-  -3-  -4-  -5-  -6-  -7-  -8-  -9-  -10-  -11-  -22-  -38-  -Епилог-

Купете книгата online!

Начало  Книгата  Българският прочит  За книгата  Либертариум  Библиотека "Рафт"  Още инфо 

Горе▲