|
Българско общество за индивидуална свобода |
||
|
Начало Книгата Българският прочит За книгата Либертариум Библиотека "Рафт" |
ГЛАВА 7 Най-добрите планове По улицата се редяха една до друга дървени къщи на два или три етажа. Малко по-нататък еднообразието внезапно се нарушаваше от голяма красива къща насред просторна зелена поляна. Изглеждаше стабилна, украсена с изящна дърворезба и прясно боядисани стени в бяло. Изпълнен с любопитство, Джонатан приближи и видя група хора, които удряха задната стена на къщата с тежки тояги, очевидно с намерение да я съборят. Не бяха обаче особено ентусиазирани и действаха доста вяло под надзора на също толкова безразличен полицай. Отстрани със стиснати юмруци бе застанала сивокоса жена с благородна осанка. Тя очевидно не беше щастлива от това, което става. Тя силно изстена, когато все пак едно парче от стената се откърти. Джонатан се приближи до нея и попита: – Тази къща изглежда добре построена. Кой е собственикът? – Това е добър въпрос! – гневно отвърна жената. – Мислех си, че аз съм собственикът на тази къща. – Мислели сте, че сте собственик? Определено би трябвало да знаете дали сте собственик или не – каза Джонатан. Земята потрепери, когато цялата задна стена се срути. Жената погледна нещастно облака прах, издигащ се от развалините. – Не е толкова просто – надвика тя шума. – Собствеността означава контрол, нали? Но кой държи контрола над тази къща? Лордовете контролират всичко, така че те са истинските собственици на къщата, макар да съм я построила аз и да съм платила за всяка дъска и гвоздей. Жената беше развълнувана. Тя отиде и откъсна лист хартия, забоден върху самотна колона, останала след срутването на стената. – Виждате ли това съобщение? – тя го смачка, хвърли го на земята и го стъпка. – Чиновниците ми казват какво да строя, как да строя, кога да строя и за какво да го използвам. А сега ми казват, че събарят къщата. Според вас може ли да се каже, че аз я притежавам? – Ами – смънка Джонатан, – нали вие живеехте в нея? – Само докато си плащах данък собственост. Ако не платя, чиновниците биха ме изритали преди да успея да мигна! – жената се зачерви от гняв и продължи, останала без дъх. – Всъщност никой не притежава нищо. Ние просто наемаме нещата от Съвета, докато можем да плащаме техните данъци. – И вие не сте платили данъка? – попита Джонатан. – Разбира се, че съм платила проклетия данък! – жената крещеше. – Но не било достатъчно. Този път Лордовете ми казаха, че моят план за къщата не съответствал на техния план – генералния план на “върховните собственици,” така ми казаха. Осъдиха къщата ми на срутване, дадоха ми малко пари, колкото била струвала според тях. И сега смятат да я премахнат, за да направят парк. В средата на парка ще има голям паметник на някой от тях самите тях. - Е, поне са ви платили за къщата – каза Джонатан. Той помисли малко и попита: – Не сте ли доволна? Тя го изгледа отстрани. – Ако бях доволна, щеше ли да има нужда от полицай, за да ми наложат решението си? Ами парите, които ми платиха? Те са взети от моите съседи. Кой ще обезщети тях? Лордовете няма да им платят! Джонатан поклати объркано глава. – Вие казахте, че това било част от някакъв генерален план. – Аха, генерален план – рече саркастично жената. – Това е планът на онзи, който държи политическата власт. Ако бях изживяла живота си в политиката, щях да мога да наложа моите планове върху всеки друг. Тогава щях да крада къщи, не да ги строя. Толкова е лесно! – Но със сигурност има нужда от план, за да имате добре построен град? – каза Джонатан с надежда в гласа си. Той се опитваше да успокои жената с някакво смислено обяснение. – Не трябва ли да имате доверие на Съвета, че може да измисли такъв план? Тя посочи с ръка към неугледните къщи. – Сам вижте. Плановете, които изпълняват, са възможно най-лошите – некачествени, скъпи и грозни. Обърна се към Джонатан и го погледна право в очите. – Като си помислите, те построиха спортен стадион, в който девет от всеки десет зрители въобще не могат да видят игрището. А заради мърлявата работа ремонтът му се оказа двойно по-скъп, отколкото самото му построяване! Голямата зала, в която правят своите събрания, е отворена само за специални посетители, но не и за данъкоплатците, които са я построили. И кой прави планирането? Лордовете. Възвеличават имената си, като ги гравират на камък и възлагат на своите приятели скъпи договори за държавни поръчки. Тя заби пръст в гърдите на Джонатан и заяви: - Само тъпите планове се налагат със сила. Насилието обаче никога няма да спечели доверието ми! – тя се обърна с гняв към къщата. – Но те още не са видели какво мога! >>Прочитът на Мартин Димитров>> Глави -1- -2- -3- -4- -5- -6- -7- -8- -9- -10- -11- -22- -38- -Епилог- Начало Книгата Българският прочит За книгата Либертариум Библиотека "Рафт" Още инфо |